Властта на мъжа й не беше толкова дискретна и с това, че не беше толкова дискретна, изобщо не беше толкова ефикасна като нейната. Той не можеше да постигне езика на мълчаливата заплаха и гибелното обещание. Освен това беше като дете в ръцете й. Открай време беше такъв, от самото начало, и това никога нямаше да се промени.
Беше великолепна в одеждите си, нагиздена с дарове от най-талантливите между племенните тъкачи, предачи, шивачи, ваятели на кости и еленови рога, златари и тепавичари — дарове, които й бяха поднасяни, за да се спечели благоволението й или да се отклони завистта й. Когато човек има власт, в края на краищата, завистта престава да е недостатък на характера. Вместо това се превръща в оръжие, в заплаха. А Секара се беше възползвала добре от това и сега я смятаха за една от най-богатите сред Бялото лице на баргастите.
Вървеше с изправен гръб, с високо вдигната глава, за да напомня на всички, че тъкмо тя е кралицата на баргастите, макар онази кучка Хетан да държеше титлата — титла, която беше отказала, глупава жена. Не, всички знаеха, че Секара е кралица по право. По силата на своето рождение и заради великолепието на жестокостта си. И ако не беше съпругът й такъв жалък глупак, отдавна щяха да са изтръгнали властта от онзи отвратителен Туул и онази неутолима кучка, жена му.
Пелерината от съшити кожи, която носеше на раменете си, се влачеше в прахта зад нея, докато крачеше по каменистата пътека през сенките, хвърляни от Х-образните разпятия. Нямаше смисъл да поглежда одраните буци плът, увиснали от кръстовете — безжизнените вече ак’рини, д’расилани и сафини, търговци и коняри, глупавите им безполезни пазачи, дебелите им жени и мекушавите им деца. С тази тържествена разходка Секара просто даваше израз на своята власт. Минаването по тази пътека с очи, приковани право напред, бе достатъчно доказателство за притежание. Да, тя притежаваше смъртта на тези чужденци.
Тя беше Секара Омразната.
Скоро щеше да се погрижи същото да сполети Туул, Хетан и разглезените им дечица. Толкова много бе постигнато вече, всичките й съюзници бяха по местата си и чакаха заповедта й.
Помисли си отново за съпруга си и леката болка между краката й запулсира със спомена за устата му, за езика му, дал израз на жалкото му раболепие. Да, накарала го беше да се потруди, да ожули коленете си и не му беше дала нищо в замяна. Вътрешностите на бедрата й бяха зацапани с бяла боя и лукаво бе разкрила тази подробност на слугините си, докато я обличаха — и сега мълвата отново щеше да се разнесе сред жените. Бърборене и кикот, презрително сумтене. Беше оставила съпруга си припряно да клепе нова боя по лицето си.
Забеляза буреносните облаци на запад, но бяха твърде далече, за да са повод за някаква тревога, и едва ли щяха да се приближат повече. А през дебелите подметки на обсипаните си с мъниста мокасини от бедерин изобщо не усети тътена. Когато пък глутница лагерни псета пресече пътя й, не видя в подвитите им опашки нищо повече от естествения им страх от нея и остана доволна.
Хетан се излежаваше в юртата и гледаше как дебелото дяволче, синчето й, се боричка с грамадното бойно псе върху евтината ак’ринска черга, която бяха купили, след като най-сетне стана ясно, че детето и кучето са се побратимили. Винаги я удивляваше търпението на кучето под терора на скубещите, бутащи и дърпащи ръчички — звярът беше огромен дори по мерките на баргастите, на осем или девет години и нашарен с белези от жестоките свади за власт сред глутницата — вече никое друго куче не рискуваше да се изправи пред гнева му. И все пак пускането на това миризливо същество в юртата беше нещо буквално нечувано — поредната странна проява на снизхождение от страна на съпруга й. Е, песът можеше и да оцапа тази грозна чуждестранна черга, но като че ли разбираше докъде стигат границите на благоволението й, тъй че нямаше да ги прехвърли.
— Да — измърмори му тя и го видя как кривна уши към нея. — Юмрук в проклетата ти глава само да си опитал да се напъхаш в истинска постеля.
Разбира се, вдигнеше ли ръка на кучето, синът й първи щеше да нададе вой.
Кожата на входа се дръпна настрана и влезе Туул, наведен, за да не си удари главата.
— Виж сина си — посочи тя обвиняващо. — Ще му извади очите на проклетото псе. И то ще му отхапе ръката за това, ако не и по-лошо.
Мъжът й хвърли поглед към детето и кучето, но не каза нищо. Вместо това взе овързания си в кожа кремъчен меч.
— Какво е станало?
— Не съм сигурен — отвърна Туул. — Но е пролята баргастка кръв.