Тя стана — кучето бе вдигнало глава, подушило внезапното напрежение, — взе ятаганите си и последва Туул навън.
Не видя нищо необичайно освен усилващото се внимание на Туул, когато той закрачи целеустремено на запад по разделящата на две лагера главна улица. Съпругът й още притежаваше някои от изострените сетива на Т’лан Имасс, какъвто бе някога, и Хетан не се съмняваше в твърдението му. Докато крачеше до него и усещаше остро близостта на тръгващите след тях воини, тя го погледна питащо и видя скръбта, поразила лицето му, умората в дълбоките бръчки, прорязали челото му.
— Някой от външните кланове ли?
Туул отвърна с гримаса:
— Няма място на тази земя, Хетан, където Имасс да не са стъпвали. Присъствието им среща очите ми гъсто като мъгла, спомен за древни неща накъдето и да погледна.
— Заслепява ли те?
— Мисля, че заслепява всички ни.
Тя се намръщи, не разбираше смисъла на думите му.
— За какво?
— Че не сме първите, които са правили така.
Отговорът му я смрази до костите.
— Туул, намерили ли сме своя враг?
Въпросът сякаш го изненада.
— Може би. Но…
— Какво?
— Надявам се, че не.
Докато стигнат до западния край на лагера, ги следваха поне триста воини, смълчани в очакване, може би нетърпеливи дори, макар изобщо да не проумяваха намеренията на своя водач. Мечът в ръцете на Туул се бе превърнал в знаме, в символ, който той размахваше пред себе си с такава лекота и безразличие, че бе придобил значимостта на икона: смъртоносният убиец на Онос Т’уулан, понесен напред с такава неохота — в обещание за кръв и война.
Далечният хоризонт бе черна ивица, която скоро щеше да погълне слънцето.
Туул спря и се взря в него.
Отзад тълпата също спря и зачака. Никой не изрече ни дума.
— Бурята — попита тя тихо, — магия ли е, съпруже?
Той дълго не отговори. Накрая въздъхна.
— Не, Хетан.
— И все пак…
— Да. И все пак.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
Той се обърна към нея и опустошеното му от скръб лице я стъписа.
— Какво трябва да кажа? — отвърна с внезапен изблик на гняв. — Петстотин баргасти са мъртви. Убити за двайсет удара на сърцето. Какво искаш да ти кажа?
Тя едва не се присви от ужас от тона му. Разтреперана, извърна очи от суровия му поглед.
— Виждал си това преди, нали? Онос Т’уулан… кажи го ясно!
— Няма.
Толкова връзки, изковани между тях, години на страст и най-дълбока любов, всичко — прекъснато с това отрицание. Тя се присви в себе си, усети сълзите, бликнали в очите й.
— А всичко, което имаме — ти и аз, — всичко… нищо ли не значи вече?
— Значи всичко. И точно за това, ако трябва, езика по-скоро ще си отрежа, вместо да ти кажа онова, което знам.
— Имаме своята война значи.
— Любима. — Гласът му се пропука на думата и той поклати глава. — Моя прескъпа съпруго, ковачнице на сърцето ми, искам да избягам. С теб, с децата ни. Да избягам, чуваш ли ме? Край на това водачество — не искам да съм този, който ще поведе баргастите в това, разбираш ли? — Мечът падна в краката му и от тълпата зад тях изригнаха стъписани стонове.
Толкова искаше да го вземе в прегръдката си. Да го защити от всичко това, от знанието, което го изяждаше отвътре. Но той не се откри, не предложи пътека към себе си.
— Ще стоя с теб — каза тя, а сълзите бликаха на воля и се стичаха по страните й. — Винаги ще съм с теб, съпруже, но ти си отнел цялата ми сила. Дай ми нещо, моля те, каквото и да е. Каквото и да е.
Той вдигна ръце към лицето си и сякаш бе готов всеки момент да го задере с нокти.
— Ако… ако им откажа. На твоя народ, Хетан. Ако ги поведа далече оттук, от тази предречена съдба, която така отчаяно искате всички вие да прегърнете, наистина ли вярваш, че ще ме последват?
„Не. Ще те убият. И децата ни. А за мен нещо много по-лошо.“
И го попита с тих шепот:
— Ще избягаме ли тогава? През нощта, невидени от никого?
Той смъкна ръцете си и с очи към бурята й отвърна с мрачна усмивка, която прониза сърцето й.
— Да бъда ли страхливецът, който толкова искам да съм? Да, любима, наистина искам да съм страхливец. Заради теб, заради нашите деца. Богове на бездната, заради себе си.
Колко признания можеха да съкрушат така един човек? Като че ли в тези последни няколко мига беше видяла всички.
— Какво ще направиш? — попита тя, защото ролята й във всичко това сякаш бе изчезнала.
— Избери ми сто воини, Хетан. Най-жестоките ми противници, най-яростните ми съперници.
— Ако ще водиш боен отряд, защо само сто? Защо толкова малко?
— Няма да намерим врага, а само онова, което е оставил след себе си.