— Ще разпалиш гнева им. И така ще ги привържеш към себе си.
Той трепна.
— Ах, любима. Грешно го разбра. Искам не гняв да разпаля, а страх.
— Позволено ли ми е те придружа, съпруже?
— И да оставиш децата? Не. Освен това Кафал ще се върне скоро, с Таламандас. Трябва да ги задържиш тук, да изчакат завръщането ни.
Без повече думи, тя се обърна и тръгна към множеството. Съперници и противници, да, много такива имаше. Нямаше да й е трудно да избере сто. Хиляда дори.
Докато димът от готварските огньове се разстилаше като сив саван в предвечерния сумрак, Онос Т’уулан поведе извън лагера сто воини от Бялото лице на баргастите. Челото на колоната бързо се стопи в тъмнината.
Хетан стоеше на един хълм, за да гледа заминаването им. Вдясно от нея се беше струпало огромно стадо бедерини, събрани нагъсто, какъвто навик имаха с падането на мрака. Усещаше топлината от телата им и виждаше белите облачета на дъха им. Стадата бяха изгубили обичайната си предпазливост с лекота, която всъщност я изненадваше. Може би се бе съживил някакъв древен спомен, смътно осъзнаване, че подобна близост до двукраките същества държи надалече вълците и другите хищници.
По същия начин бяха изгубили предпазливостта си и баргастите, помисли Хетан. Но не от злото намерение на някоя външна сила. Не, направили си го бяха сами. Мирът носеше най-опасната отрова за обучените да бъдат воини. Някои изпадаха в леност. Други търсеха врагове около себе си. „Воин, гледай навън.“ Древна поговорка. Предупреждение, породено от горчив опит, несъмнено. Напомняше й, че малко неща са се променили сред народа й.
Извърна поглед от бедерините. Колоната бе изчезнала, погълната от нощта. Туул не беше чакал дълго, преди да наложи гълтащата левги бързина, която правеше бойните отряди на баргастите така опасни за самоуверените врагове. Дори в това съпругът й можеше да надвие тези воини, тя го знаеше. Виж, това щеше да унижи съперниците му.
Мислите за народа я бяха потиснали, а и свадата на близначките в юртата само чакаше връщането й, за да започне отново, тъй като момиченцата обичаха да ги гледат. Не беше много готова за тях. Твърде крехка се чувстваше от ударите, които бе получила.
Липсваше й близостта на брат й — толкова й липсваше, че я боляха гърдите.
Смъртнобледият блясък на Нефритените резки привлече погледа й на юг. Извисени към небето, за да изровят бразди в нощния простор — твърде лесно бе да се намерят поличби в такова небесно буйство. Стареите от месеци бълваха предупреждения и тя изведнъж се зачуди, затаила дъх, дали не е било твърде удобно да пренебрегват злокобното им мърморене като обичайни несвързани глупости, изричани от болнавите стари хора по целия свят. Отношението към промяната, като към предвестник на бедствие, явно бе вечно, породено от усилието да се отклони неизбежното. Но хората оставаха слепи за иронията в това.
Но пък някои поличби бяха верни. И някои промени се оказваха истинско бедствие.
„Когато гибелта идва, предпочитаме да не я виждаме. Извръщаме поглед, замъгляваме фактите, не обръщаме внимание на доказателствата пред очите ни. И приготвяме маските си на изненада, и маските на страдание и самосъжаление, и сме готови за онази, ах, колко предсказуема, изненадана невинност, за драмата на жертвата.“
Искаше й се да легне с мъж тази нощ. Почти нямаше значение кой ще е този мъж. Искаше по свой начин да избяга от мрачната реалност.
Единственото, което никога нямаше да заиграе обаче бе тази игра на маски. Не, щеше да посрещне бъдещето с разбиращ поглед, не извинителен, но отричащ вероятността за собствената й невинност. Да, щеше да е толкова виновна, колкото и всеки друг, но щеше да заяви това признание с дързък кураж. Нямаше да сочи с пръсти. Нямаше да посяга за оръжията си, възпламенена с лъжата на възмездието.
Усети, че се взира с гняв в далечните небесни сълзи.
Съпругът й искаше да е страхливец. Бе толкова отслабен от любовта си към нея, към децата им, и беше готов да се прекърши, за да ги спаси. Буквално я беше помолил за разрешение да направи точно това, осъзна тя. А тя не се беше оказала готова. Не бе успяла да разбере какво иска от нея.
„Вместо това продължавах да задавам глупави въпроси. Без да разбирам как всеки от тях избива земята изпод краката му. Как го кара да залита и да пада. Идиотските ми въпроси, егоистичната ми нужда да намеря здрава почва под краката си — преди да реша, преди да направя смелата си преценка.“
Неволно го беше притиснала в ъгъла. Отказала му бе правото да е страхливец. Всъщност беше го принудила да тръгне в мрака, да поведе воините си към някое място на истини — където щеше да се опита да ги изплаши, макар вече да знаеше — също като нея, — че ще се провали.