Съгледвачът призова свои събратя и скоро сто хиляди войници се стълпиха около търтея, за да покрият с пластове лъскаво масло люспестата му кожа и да влеят силни нектари в тялото му.
Търтеят беше жалко създание. Трудно беше да се работи с него, истинско предизвикателство бе да бъде физически преобразен, да бъде пробуден с нужния разум, за да наложи власт. Стоте хиляди бързо станаха милион, а после сто милиона, войници, които умираха от изтощение и набързо биваха поглъщани от новородените си събратя, събратя с нови форми и с променени функции.
Първоначалното предназначение на търтея бе да отделя многобройни миризми, та новородените Ве’Гат да увеличават мускулната си маса и костната си здравина. Той на свой ред беше захранван от армии, служещи на Матроната, които донасяха нейните заповеди — но тази Матрона се бе забавила с раждането на Ве’Гат. Беше произвела по-малко от триста, преди врагът да се появи и да започне сражението. Търтеят, следователно, съвсем не беше изтощен. Този потенциал сам по себе си придаваше цел на усилията на невидимите армии, но отчаянието бе причинено от друго — странни миризми бяха зацапали Калси Вкоренената. Чужденци бяха нахлули и до този момент се бяха оказали безчувствени към усилията за съединение.
Най-сетне търтеят се раздвижи. Две новородени очи се отвориха, седем отделни клепача се отместиха назад във всяко и един ум, познавал само тъмнина — защото търтеите отделители нямаха нужда от зрение, — изведнъж се взря в един свят, едновременно познат и неведом. Стари сетива се сляха с новите и бързо преподредиха света. Клепачи замигаха и сглобиха още по-пълно светоусещане — топлина, течение, заряд, състав — и много още, почти непонятни за призрака освен като смътни, безформени представи.
Призракът, който дори не знаеше собственото си име, беше отнесен далече от смъртните си спътници, понесен от течения, които никой от тях не можеше да долови — течения, които се опълчваха на собствените му усилия за описание. В безпомощно отчаяние той се опря на познатите понятия за армии, легиони, съгледвачи, битки и война, макар да знаеше, че нито едно от тях не е правилно. Дори да се приписва живот на такива микроскопични същности бе най-вероятно погрешно. И все пак те му даваха смисъл или може би той просто бе способен да извлича знание от шумната гмеж указания, които ехтяха навсякъде из Калси Вкоренената в монотонно бръмчене, твърде смътно за смъртни уши.
И сега се усети, че се е взрял в един търтей, К’Чаин Че’Малле, който не приличаше на нищо, което бе виждал. Не по-висок от човек, с множество пипала вместо пръсти на ръцете. Широката глава изпъкваше зад очите и в основата на черепа. Резката за уста бе като на гущер, с много редици тънки остри зъби. Цветът на двете прекомерно големи очи бе меко кафяв.
Загледа го как тръпне — съзнаваше, че съществото просто проучва величината на преображението си, — как разгъва тромавите си крайници, върти глава с резки трепвания, докато улавя нови и непознати миризми. Видя усилващата му се възбуда и страх.
Миризмата на непознати нашественици. Търтеят можа да събере, съчетае и след това да отхвърли информацията, свързана с дивите ортен и гришол. А това му позволи да изолира местоположението на нашествениците. Живи, да. Далечни, несъгласувани звуци, множество дихания, тихи стъпки по пода, пръсти, докосващи механизми.
Миризмите, които търтеят някога бе подавал на Ве’Гат, сега бяха насочени към него. С времето щеше да порасне и да умножи силата си. Ако дотогава чужденците не си отидеха, щеше да се наложи да ги убие.
Призракът едва овладя паниката си. Не можеше да ги предупреди. Съществото, вече толкова изпълнено с неотменими задължения и обременителни задачи — величавата война с развалата на Калси Вкоренената, — не можеше да не види заплаха в тромавото обикаляне на Таксилиан, Раутос и останалите. Заплаха, която трябваше да бъде изкоренена.
Търтеят, наречен Сулкит — име, извлечено от рождения месец и статут, всъщност име общо за двеста идентични търтея, — се надигна на задните си крайници, тънката му хватателна опашка се плъзна по пода. Масла закапаха от сивата люспеста кожа, изляха се и бързо изчезнаха, докато невидимата армия, възвърнала куража си, пречистена и съживена от пълководеца, който сама бе сътворила, се разпръсваше, за да поднови войната си.
Призракът се втурна към спътниците си.
— Дори това да е било ум, умрял е — каза Таксилиан, прокара длан по лъскавата черупка и намръщено огледа ивиците гъвкаво прозрачно стъкло, издули се от железния купол. Течеше ли нещо през това стъкло? Не можеше да е сигурен.