Раутос се потърка по брадичката.
— Честно казано, не разбирам как може да си убеден.
— Трябваше да има топлина, трептене. Нещо.
— Защо?
Таксилиан се намръщи.
— Защото това щеше да ни подскаже, че работи.
Брет зад тях се изсмя.
— Един нож говори ли? Един барабан бие ли сам? Изгубил си си ума, Таксилиан. Един град живее, когато в него има хора, а дори и тогава хората правят живеенето, не градът.
В залата, от която току-що бяха излезли, Шеб и Напет се дърлеха, докато разчистваха сметта от пода, за да направят място за спане. Бяха се изкачвали ниво след ниво и дори сега още много ги очакваха нагоре. Но вече бяха капнали. Десетина нива по-надолу Ласт бе успял да избие гнездо ортени, беше ги одрал и изкормил и сега набучваше шест мършави трупчета на шишове до огъня от тор от бедерин. Топлината на пламъците бавно изтласкваше ледения безжизнен въздух. Асейн приготвяше билки, за да ги сложи в калаен котел, пълен с прясна вода.
Объркан, призракът се понесе между тях.
Брет се върна в залата, огледа пода и каза:
— Време е за хвърляне на Плочите.
Предчувствие прониза призрака. Или може би беше ужас. Той неволно се приближи и зяпна жадно, щом тя извади Плочите. Излъскана кост ли бяха? Бивни? Гледжосана глина? Всякакви видове, осъзна той, след като се измести така, че да вижда по-добре.
— Виждате ли? — прошепна Брет. — Още са млади. Колко много, колко много неща има да се решат. — Облиза устни и ръцете й затрепериха.
Другите се приближиха, освен Таксилиан, който бе останал в другата стая.
— Не разпознавам нито една — каза Шеб.
— Защото са нови — сопна се Брет. — Старите са мъртви. Безполезни. Тези… — тя посочи — са наши, само за нас. Засега. И дойде време да им дадем имена. — Разбърка ги с трополене, после ги задържа в шепи.
Призракът видя как пламна лицето й, внезапно избилия цвят, от който кожата й стана почти прозрачна, дотолкова, че можеше да различи крехката клетка на костите отдолу. Видя пулса й през най-фините съдове в плътта й, устрема и пращенето на кръвта в буйния й кръговрат. Видя потта, избила по челото й, и съществата, заплували с нея.
— Първо трябва да пресъздадем някои стари — каза Брет. — Да им дадем нови лица. Имената може да звучат като онези, които сте чували, но тези Плочи все пак са нови.
— Как? — попита намръщено Шеб. — Как така са нови?
— Просто са нови. — Тя пусна Плочите на пода. — Никакви Крепости, виждате ли? Всяка е необвързана, всичките са необвързани. Това е първата разлика. — Посочи. — Шанс — Ашици, — но виждате ли как е във война със себе си? Това е истината за Шанса. Късмет и Нещастие са смъртни врагове. И онази там: Власт — никакъв трон, троновете са прекалено явни. — Обърна Плочата. — И Амбиция от другата страна — те се убиват взаимно, виждате ли? — Започна да обръща още Плочи. — Живот и Смърт, Светлина и Мрак, Огън и Вода, Въздух и Камък. Тези са старите, пресъздадени. — Избута ги настрани и останаха само три Плочи. — Тези са най-силните. Гняв и противоположната му страна, Звезден вихър. Гняв е точно това, което казва, унищожител на всичко. Звезден вихър, това е Времето, но разнищено…
— Което значи? — попита Раутос със странно напрегнат глас. Беше пребледнял.
Брет сви рамене.
— Преди и след са безсмислени. Напред и назад, тогава и скоро, нищо от тях няма значение. Всички тези думи, които се опитват да наложат ред и, м-м, последователност. — Помръдна отново рамене. — В хвърлянията няма да виждате Звезден вихър. Ще виждате само Гняв.
— Откъде знаеш?
Усмивката й беше ледена.
— Просто знам. — Тя посочи предпоследната Плоча. — Корен, а от другата страна, Ледена бърлога. Получавате едното или другото, никога двете. Тази последната, Синьо желязо, ей там, това е магията, която дава живот на машините — още е силна тук, усещам го. — Обърна Плочата. — Забрава. Внимавайте с тази, тя е проклятие. Демон. Изяжда те отвътре навън. Спомените ти, самия теб. — Отново облиза устни, този път нервно. — Точно сега е много силна. И става все по-силна… някой иде, някой иде да ни намери. — Изсъска и забърса последните Плочи. — Трябва да… трябва да захраним Синьо желязо. Да го захраним!
Таксилиан заговори от входа:
— Знам, Брет. Точно това се опитвам да направя.
Тя се обърна към него и се озъби.
— Можеш ли да усетиш вкуса на това място?
— Мога.
Асейн отстрани изхлипа, а след това се дръпна уплашено, понеже Напет замахна с крак да я изрита. Щеше да продължи, но Ласт скочи между двамата, скръстил ръце, и го изгледа сурово. Напет изръмжа и се обърна.