— Не разбирам — каза Раутос. — Не усещам никакъв вкус — нищо освен прах.
— То иска помощта ни — каза Таксилиан.
— Да — потвърди Брет.
— Само че не знам как.
Брет му подаде нож.
— Разрежи плътта си. Пусни вкуса вътре, Таксилиан. Пусни го вътре.
Лудост ли бе това, или единственият път към спасение? Призракът не знаеше. Но долавяше нова миризма във въздуха. Възбуда? Глад? Не можеше да е сигурен.
Но Сулкит беше тръгнал. Мършав все още, все още немощен. Тръгнал беше, но не за да носи гибел.
Миризмата беше надежда, осъзна призракът.
Някои пътища, щом се тръгне по тях, не предлагат никаква друга посока освен напред. Всяка друга пътека е преградена от заплетени тръни, димящи цепнатини или извисяващи се стени от камък. Това, което чака в края на посоката напред, е неизвестно, а тъй като самото знание може да се окаже проклятие, най-добрият курс е просто да местиш едното стъпало пред другото и изобщо да не мислиш за ориста и за жестоките течения на съдбата.
Седемте или осем хиляди бежанци, които се тътреха след Сумрак, се бяха примирили с невежеството си. Мракът се сгъстяваше като неумолим прилив и светът от двете страни на Пътя на Галан като че ли губеше цялата си вещественост. Вързани един за друг с въжета, върви от рибарски мрежи, накъсани ивици плат и кожа — изтощени, но все още живи, далече от ужасните пламъци и валма дим, — всички трябваше само да следват своята кралица.
Вярата се ражда преди всичко от отчаяние, това поне Ян Товис го разбираше. Нека да виждат дръзките й, уверени крачки по този каменен път. Нека да вярват, че е вървяла по този път преди или че по силата на знатното си рождение и титла е загърната с топло, утешително знание за пътуването, което всички бяха започнали, тази течаща река от кръв. „Моята кръв.“
Тя щеше да им даде тази утеха. И здраво щеше да се държи за истината, която бе нейният усилващ се ужас, нейните пристъпи на паника, от която долните й дрехи подгизваха от ледена пот, сърцето й тупаше като копитата на бягащ кон — не, те нямаше да видят нищо от това. Нищо, което да влее в тях гол страх, за да не отбие слепият ужас човешката река, да я отклони от пътя и в писъци на предсмъртна болка тя да се окаже разкъсана от студените нокти на забравата.
Не, най-добре да не знаят.
Беше объркана. Идеята за намиране на изход от този път, за връщане в собствения им свят вече изглеждаше жалка в своята наивност. Кръвта й бе сътворила портал и силата му вече изтъняваше. С всяка стъпка ставаше все по-слаба, умът й се луташе като замъглен от треска и дори бърборенето на Пули и Скуиш зад нея глъхнеше — удивлението им, радостта им от даровете на кръвта на Сумрак бяха станали твърде горчиви, за да може да ги понесе.
Не бяха стари вещици вече. Младостта ги беше докопала, смъкнала беше бръчките и ужасните старчески болежки, крехките кости — последните две вещици на шейките танцуваха и пееха като ухапани от змия, твърде изпълнени с живот, за да забележат дори усилващия се от всички страни разпад, дори немощния вървеж на кралицата, пиянското й лъкатушене по пътя. Твърде заети бяха с пиенето на сладката й кръв.
„Напред. Просто вървиш. Йедан те предупреди, но ти беше твърде горда, за да се вслушаш. Мислеше само за своя срам. Твоят брат, Убиецът на вещици. И твоята вина, не забравяй. Жестокостта на облекчението, което ти даде. Съвършеното му, логично разрешение на всичките ти проблеми.“
„Стражът е такъв, какъвто трябва да бъде. Но виж как мразеше силата му… само че не беше нищо повече от омраза към собствената ти слабост. Нищо повече от това.“
„Върви, Ян Товис. Само това трябва да правиш…“
Със звука на раздрано платно светът се разкъса и зейна широко отворен. Пътят пропадна под краката на двете вещици, след това изтътна и изпращя като огромен гръбнак и шибна върховете на ниските хълмове. Прах изригна към небесата и изведнъж слънчева светлина грейна отгоре с ослепителен огън.
Пули се олюля до рухналата Сумрак, видя петната от кръв, ръждивокафяви по натрошената повърхност на пътя, и възкликна:
— Скуиш, глупачке проклета! Пияни сме! От нея се напихме и глей сега!
— Ой, в беда сме! Туй не е Галан! Туй е опакото на Галан! Опакото! Че тя умряла ли е ма, Пули? А?
— За малко, Скуиш, за малко, щот’ много вървя — тря’аше да внимаваме. Виж я.
— Върни я ма, Пули! Не мож’ да сме тука. Не мож’!
Двете вече млади жени коленичиха до Ян Товис, а бежанците спряха. Хълмовете от двете страни на пътя бяха голи, осеяни с остри скали. Ни едно дърво не се виждаше. През мъглата от прах, разсеяна вече от вятъра, небето беше чисто… и имаше три слънца.