Скуиш се приближи до сестра си вещица. Загледаха се след Йедан Дериг, докато изкачваше склона на хълма.
— Това е лошо, Пули. Принц не оставя…
— Този го прави. Слушай, Скуиш, трябва да внимаваме вече.
Скуиш вдигна змийската тръба.
— Ако я оставим просто да живее или да умре, както мислехме отпърво…
— Той ще го разбере. Ще я отвори и ще провери.
— Няма да се върне…
— Значи трябва да я съживим, нали? Не можем да го използваме, както мислехме — много е вещ, няма да ни остави да го вземем. Погледнах в очите му, Скуиш. Очите и очите му, ах. Казвам ти, голяма беля ще е, ако се върне.
— Няма. И можем да я държим слаба, достатъчно слаба де…
— Много рисковано. Тя трябва да ни изведе. Може да опитаме нещо по-късно, когато се спасим всички. Тогава можем да ги заробим, останалия или и двамата. Но не сега, Скуиш. Хайде, иди я нахрани с нещо. Почни с вино, та да й се отвори гърлото.
— Знам какво да правя, Пули.
Йедан яздеше в лек галоп. Хълмовете напред бяха обрасли с гъст шубрак, а зад тях имаше гора от бели дървета, с клони като изкривени кости и листа толкова тъмни, че чак черни. Точно пред тях, по границата на гората, се издигаха долмени от сив гранит с набраздени ръбове и страни, нашарени с вдлъбнатини с форма на купи. Всеки камък беше огромен, с височина два човешки боя, а в подножието на всеки се виждаха черепи.
Той забави коня, спря на няколко крачки от най-близкия камък и загледа зловещите жертвоприношения. Мухите бръмчаха около трепкащите уши на коня. Хладната присъда винаги си намира поклонници. Уви, истинската справедливост няма никаква причина да уважава тайни, както тези жадни поклонници явно бяха открили. Последно и фатално откритие.
Тихи изпуквания във въздуха възвестиха приближаването на страховита сила и бръмчащите мухи пламнаха в полет, черните телца се пукаха като жълъди в огън. Конят се дръпна боязливо и изцвили уплашено.
— Стой — промълви тихо Йедан и гласът му го успокои.
Хората с кралско потекло сред шейките притежаваха древно знание, спомени, гъсти като кръв. Сказания за древни зложелатели, заклети врагове на несигурния Бряг. Може би повече от всички други владетелите на шейките разбираха, че едно нещо може да е едновременно и едното, и другото, или нито едното. Страните имаха обратни страни и дори тези понятия бяха съмнителни. Самият език се препъваше пред такива сложност и такива неуловими тънкости на природата.
Вкусът на съчувствието обаче бе анатема за силите, които властваха тук.
Все пак фигурата, която излезе от гората, бе толкова неочаквана, че Йедан Дериг изпъшка все едно, че го удариха с юмрук в гърдите.
— Този свят не е ваш — рече той, докато се мъчеше да удържи коня.
— Тази земя е осветена за съд — каза Форкрул Ассаил. — Името ми е Упование. Дай ми своето име, търсачо, за да те позная…
— Преди да ме осъдиш ли?
Високото грозно същество, голо и без оръжие, кривна глава.
— Не си сам. Ти и следовниците ти сте донесли смут на тази земя. Не ме бави — не можеш да избегнеш онова, което се крие в теб. Аз ще съм твоята истина.
— Аз съм Йедан Дериг.
Форкрул Ассаил се намръщи.
— Това име не ми дава достъп — защо? Как успяваш да ме възпреш, смъртни?
— Ще ти дам отговора — отвърна Йедан и се смъкна от коня. Извади меча.
Упование се взря в него.
— Упорството ти е безполезно.
Йедан настъпи.
— Нима? Но как можеш да си сигурен? Името ми не ти дава власт над душата ми. Защо е така?
— Обясни, смъртни.
— Името ми е без значение. Титлата ми таи моята истина. Титлата ми и кръвта ми.
Форкрул Ассаил пристъпи на място и вдигна ръце.
— Тъй или иначе ще те позная, смъртни.
— О, да.
Упование нападна. Ръцете му се задвижиха като мълнии. Но се врязаха в празния въздух, а Йедан изведнъж се озова зад Форкрул Ассаил, мечът посече отзад дългите крака, желязното острие се вряза между двете колена на всеки крак, разкъса сухожилията… Упование рухна напред, размахал ръце.
Йедан замахна пак и отряза лявата му ръка. Рядка синя кръв плисна по земята.
— Аз съм шейк — каза Йедан и отново вдигна меча. — Аз съм Стражът.
Внезапният съсък на Упование секна, щом мечът отпра темето му.
Йедан чу тропота на копита и не се помая. Метна се на гърба на коня, хвана юздите в лявата си ръка и стиснал оцапания със синьо меч в дясната, го обърна.
Срещу него връхлитаха петима Тайст Лиосан, снишили пики.
Йедан Дериг препусна право срещу тях.
Знаеше, че са съгледвачи. Щяха да го свалят, да пратят един ездач назад да събере наказателна войска, а след това щяха да препуснат към колоната. И щяха да избият всички. Точно тях беше очаквал.