Редицата прави камъни се изпъваше вляво от Йедан. В последния момент, преди Тайст Лиосан да го връхлетят, Йедан смуши коня между два от тях. Чу как една пика се пръсна, а след това ядосаното ръмжене на препусналите покрай него воини. Конят му реагира пъргаво, когато го поведе назад през реда, обърна и се озова зад най-задния Тайст Лиосан — този, който беше счупил пиката си в един от долмените и сега посягаше за меча си.
Мечът на Йедан го порази под ръба на боядисания шлем и се вряза през врата. Отсечената глава отхвърча настрани и изпращя в един долмен.
Стражът плесна с плоското на оръжието си белия кон по задницата, отпрати го напред, а след това заби пети в хълбоците на своя кон и препусна след него.
Останалите четирима Лиосан бяха обърнали и се строяваха за нова атака.
Конят на падналия им другар препускаше в галоп право към тях и ги принуди да се пръснат.
Йедан удари първия още преди да е успял да изправи пиката си. Мечът отсече дясната ръка на съгледвача по средата между рамото и лакътя, вряза се и изпращя в ребрата, докато конят на Йедан го отнасяше покрай падащия с крясък воин.
Рязкото дръпване на юздите го изравни със следващия съгледвач. Жена. Видя очите й, докато тя се извърташе в седлото си, и чу изръмжаната ругатня, преди да забие върха на меча си в кръста й между плочите на бронята през ремъците на връзките.
Ръката му се изви болезнено, когато при падането си тя задържа за миг меча му, но той успя да го изтръгне.
Другите двама ездачи си изреваха нещо и единият смуши коня си и побягна. Последният препусна срещу Йедан и наведе пиката.
Йедан обаче подкара в бесен галоп встрани от него, след бягащия. Мигновената преценка му подсказа, че няма да успее да го догони, и той се надигна, стиснал здраво с колене гръбнака на коня си, изви ръката си назад и хвърли меча.
Върхът улучи ездача под дясната мишница и се заби поне педя между ребрата му, достатъчно дълбоко, за да прониже белия дроб. Мъжът се катурна от коня.
Последният ездач връхлетя върху Йедан под ъгъл. Стражът се извъртя и изби с ръка острието на пиката. Усети как се вряза в металната му ръкавица и изстърга в костите на китката му. Болката го прониза чак до рамото.
Лиосанът не спря, а натисна напред да го събори. Грешка. Щом се доближи достатъчно, Йедан се вкопчи в ръката му и паднаха заедно.
Йедан беше отгоре. Без да обръща внимание на болката в китката и рамото, стисна главата на лиосана с две ръце и рязко я извъртя.
Изпъшка и се изправи.
Съгледвачът с пронизания дроб се опитваше да се качи на коня си. Йедан вдигна пиката и закрачи към него. С дръжката го изби от седлото и опря върха в гърдите му. Взря се в изпълнените му с ужас очи и натисна с всичка сила. Лъскавата броня се огъна и върхът я прониза.
Йедан натисна още по-силно, извъртя и назъбеното острие изпращя в гърдите на лиосана.
Стражът гледаше как светлината напуска очите му.
След като се увери, че другите са мъртви, превърза ранената си ръка, прибра меча си, а след това и здравите пики и дълги ножове от труповете, и шлемовете също. Събра конете, върза ги един за друг и пое в лек галоп назад, откъдето бе дошъл.
Беше принц на шейките, със спомени в кръвта.
Ян Товис отвори очи. Смътни фигури се плъзгаха напред и назад над нея и отстрани. Не можеше да ги проумее, нито приглушените гласове, които я обкръжаваха — гласове, които идеха сякаш от стаения въздух. Беше плувнала в пот.
Стени на палатка — аха, и фигурите бяха само силуети. Гласовете идваха отвън. Помъчи се да седне, раните на китките й защипаха, щом шевовете се изпънаха. Тя ги погледна намръщено, мъчеше се да си спомни… неща. Важни неща.
Мирис на кръв, воня на треска и пот — беше слаба, замаяна и имаше… опасност.
Запълзя към входа, светът се завъртя около нея. Ярка, ослепителна слънчева светлина, изпепеляващи огньове в небето — две, три, четири — четири слънца!
— Ваше величество!
Тя примижа към изгърбената над нея фигура.
— Кой си ти?
— Сержант Троуп, ваше величество, в ротата на Йедан. Моля, не пълзете повече, вещиците… има прегради наоколо, ваше величество. Около вас. Момент, вещиците идат.
— Помогни ми да се изправя. Къде е брат ми?
— Замина, ваше величество. Преди известно време. Преди да изгрее четвъртото слънце — а вече изгаряме живи…
Тя го хвана за ръката и се изправи.
— Не са слънца, сержант. Атаки са.
Беше нашарен с белези мъж, с очукано от десетилетия тежък живот лице.
— Атаки ли, ваше величество?
— Атакуват ни и трябва да се махнем оттук. Веднага!