— Ти си луд! Намери Шурк Елале. Или Ръкет.
— Най-сетне уместен съвет!
— А аз ще си купя нова кама.
— Това намеква за силни емоции, любима. Ревнивият гняв не ти подхожда.
— Не подхожда на никого, съпруже. Наистина ли си помисли, че исках да изпълниш съвета ми?
— Е, вярно е, че е лесно да се дават съвети, когато знаеш, че няма да се вслушат в тях.
— Така е. Сега ще намериш една малка стаичка със здрава врата и много ключове и след като емисарят си замине, този дар отива вътре и никога повече не вижда дневна светлина. — И тя се отпусна на трона, скръстила ръце.
Техол погледна отчаяно дара и отново въздъхна.
— Повикай емисаря, Бъг.
— Тутакси, ваше величество. — И Бъг махна на един слуга, който чакаше до вратата на тронната зала.
— Докато чакаме, има ли някоя кралска работа, над която трябва да помислим?
— Прокламацията ви за репатриране, ваше величество. Това ще причини неприятности.
Техол удари с юмрук по облегалката на трона.
— А неприятностите са точно това, което искам! Възмущение! Гняв! Нека хората се разгневят и размахат юмруци! Нека, да, да разбъркаме тази вряща яхния, да размахаме черпака, да оплискаме всички стени, че и тавана даже!
Джанат го изгледа замислено.
Бъг изсумтя.
— Би трябвало да свърши работа. В смисъл, взимате земя от някои много богати фамилии. Като нищо може да предизвикате всеобщ смут. Стига това да е полезно.
— Полезно ли? — попита Джанат. — В какъв контекст би могъл един смут да е полезен? Техол, предупредих те за този едикт…
— Прокламация…
— … и за гнева, който ще предизвика това. Но ти послуша ли ме?
— Определено, моя кралице. Но позволи ми да те попитам, по-малко справедливи ли са основанията ми?
— Не, земята по принцип е била заграбена, но това е без значение. Губещите няма да го погледнат така.
— И точно това, любима, е моята идея. Справедливостта хапе. С жестоки, остри зъби. Ако не го прави, то простолюдието ще я възприема като небалансирана, вечно облагодетелстваща богатите и влиятелните. Когато е ограбен, богатият крещи за закрила и съд. Когато крадат, очакват съдиите да извърнат очи. Е, приеми го като кралски юмрук в лицето. Да ги заболи.
— Наистина ли очакваш да прочистиш цинизма от простолюдието, Техол?
— Ами, съпруго, в този случай е по-скоро сладкият вкус на отмъщението, но се дава и урок, уверявам те. Ах, достатъчно сме бъбрили за несъществени неща — благородният ак’рински емисар пристига! Приближете се, приятелю!
Огромният мъж с наметало от вълча кожа закрачи напред свирепо навъсен.
Крал Техол заговори усмихнат:
— Зарадвани сме от този великолепен дар и моля предайте задоволството ни на Скиптър Иркулас, и го уверете, че ще се постараем да се възползваме от него веднага щом възникне… възможност.
Воинът се намръщи още повече.
— Да го използвате? Как да го използвате? Това е проклето произведение на изкуството, ваше величество. Лепнете го на някоя проклета стена и забравете за него — така бих направил на ваше място. Стена на килер всъщност.
— А, разбирам. Простете. — Техол погледна намръщено дара. — Изкуство, да. Разбира се.
— Дори не беше идея на Скиптъра — избоботи емисарят. — Някакво древно споразумение, нали? Между нашите народи. Размяна на безсмислени предмети. Иркулас има цял фургон, натъпкан с подобни боклуци от вас ледериите. Тътри се след нас като кекаво псе.
— Фургонът се тегли от кекаво псе?
Мъжът изпъшка.
— Де да беше така. Сега, имам да обсъдя нещо с вас. Можем ли да продължим по същество?
Техол се усмихна.
— Обезателно. Това е крайно интересно.
— Кое? Още не съм започнал.
— Ами започнете, ваше благородие.
— Мислим, че търговците ни са били убити от баргастите. Всъщност смятаме, че боядисаните диваци са ни обявили война. Ето защо призоваваме нашите верни съседи, ледериите, за помощ в тази нежелана война. — И скръсти ръце и се навъси като градоносен облак.
— Има ли прецедент за наша помощ в такива конфликти? — попита Техол и подпря брадичката си с ръка.
— Има. Ние молим, вие казвате „не“ и ние се прибираме с празни ръце. Понякога вие казвате: „Разбира се, но първо ни дайте петстотин брока пасищна земя и двайсет ранка щавена кожа, а, и отменете суверенитета на Кринските земи за свободна търговия, и може би един-двама кралски заложници.“ При което ние правим мръсен жест и се прибираме с празни ръце.
— И няма ли никакви други алтернативи? — попита Техол. — Канцлер, какво толкова е подразнило — как се казваха онези — барнастите?
— Баргастите — поправи го Бъг. — Клановете Бялото лице — претендират, че равнините са родина на предците им. Подозирам, че това е причината да тръгнат да завладяват ак’рините.