— Подозирам, че сте прав — отвърна Бъг. — Но нищо не мога да ви кажа за пътя, по който е тръгнал. В известен смисъл той стои извън… ами, всичко. Като сила, която човек може да види като необвързана и следователно непредвидима.
— Поради което Блудния се опита да го убие — каза Джанат.
— Да — отвърна Бъг. — Едно мога да кажа: докато е с малазанците, Брис може би е повече в безопасност от Блудния, отколкото щеше да е навсякъде другаде.
— А по пътя на връщане? — попита Техол.
— Очаквам дотогава Блудния да е доста зает, ваше величество.
— Защо така?
Бъг дълго не отговори и на широкото му простовато лице можеше да се види неохотното претегляне на рискове, завършило с гримаса и накрая — с въздишка.
— Той ме заставя. В най-древното ми качество ме принуждава. Ваше величество, докато дойде време за връщането на Брис в кралството, Блудния ще бъде зает… в борба с мен.
Желязото зад думите му ги накара да се смълчат.
Накрая Техол проговори, без да поглежда нито съпругата си, нито най-близкия си приятел.
— Ще се поразходя в градината.
— Брис е негов брат в края на краищата — каза Джанат, след като той излезе. — И след като вече го изгуби…
Бъг само кимна.
— Има ли нещо повече, което можеш да направиш? — попита тя. — Да го защитиш?
— Кого? Брис или Техол?
— В това отношение двамата са едно и също, мисля.
— Съществуват някои възможности — отвърна уклончиво Бъг. — За жалост, в обстоятелства като тези намесата често се оказва по-гибелна от първоначалната заплаха. — Вдигна ръка, за да я спре. — Разбира се, ще направя каквото мога.
Тя извърна очи.
— Знам, че ще го направиш. Е, приятелю, значи си заставен. Кога ще ни оставиш?
— Скоро. Някои неща не може да се бавят до безкрайност. В момента го карам да се поти. — Изпъшка и добави: — А това кара мен да се потя.
— „Кръвно обвързване“ ли е това?
Той се сепна и я погледна с любопитство.
— Непрекъснато забравям, че сте учен, кралице. Тази древна фраза съдържа много пластове значения и почти също толкова тайни. Всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно, нали?
— Самотата е проста. Обществото не е.
— Точно така, Джанат. — Погледна я втренчено. Тя седеше на трона, облегната на една страна, с отпусната на ръката глава. — Знаете ли, че носите дете?
— Разбира се.
— Знае ли Техол?
— Вероятно не. Рано е още. Бъг, много пострадах в ръцете на Патриотистите, помниш, нали? Виждам белези по тялото си, но нямам никакъв спомен как са се появили. Усещам болки отвътре, тъй че вярвам, че има и вътрешни рани. Подозирам твоята ръка в това свое странно невежество — изстъргал си най-лошото, което съм преживяла. Не знам дали би трябвало да ти благодаря, или да те прокълна.
— По малко и от двете, предполагам.
— Да, ти разбираш необходимостта от равновесие, нали? Е, мисля да отложа още няколко недели, преди да уплаша съпруга си.
— Детето е здраво, Джанат, не долавям никакви рискове. А онези болки са фантомни — грижлив бях в лечението.
— Това ме успокоява. — Тя се изправи. — Кажи ми, дали беше просто въпрос на извратено въображение, или онзи ак’рински творец наистина е имал наум нещо непочтено?
— Моя кралице, нито смъртен, нито безсмъртен може да проумее ума на един творец. Но по принцип от два възможни отговора се избира по-гадният.
— Разбира се. Колко глупаво от моя страна.
— Драконъс е изгубен в Драгнипур. Душата на Найтчил е разпръсната от ветровете. Гризин Фарл изчезна преди хилядолетия. А Ходещия по ръба като нищо би могъл да отрече всякаква принуда от чиста упоритост или, може би, справедлива претенция за непричастие. — Ашици се усмихна криво и сви рамене. — Ако съществува едно присъствие, което би било най-нежелателно за мен над всички други, Ерастас, то е Олар Етил.
— Тя е мъртва…
— И свръхбезразлична към това състояние — прегърна Ритуала на Телланн без колебание, безпринципната кучка…
— И с това се обвърза със съдбата на Т’лан Имасс — каза Блудния и погледна Килмандарос. Огромното същество тъкмо беше довлякло до центъра на залата огромен сандък. Отпра с една ръка ключалката, вдигна капака, започна да вади късове зацапана със зелено броня и да мърмори нещо. От уширяващите се пукнатини по стените се лееше морска вода, вече бе дълбока до глезените и се надигаше, за да погълне огъня в огнището. Въздухът ставаше хапливо студен.
— Не толкова обвързана, колкото може би се надяваш — отвърна Секул Лат. — Обсъдихме К’рул, но има и друго божество, Ерастас. Същност, крайно умела в това да остава загадка за всички нас…
— Ардата. Но не е единствената. Винаги съм усещал, Сек, че има повече от нас, отколкото си мислим. Дори с моята сила, с властта ми над Плочите бях убеден, че има призраци, блуждаещи на ръба на полезрението ми, на съзнанието ми. Призраци древни и могъщи като всеки от нас.