— Които се опълчват на властта ти — подхвърли лукаво Секул и разклати кехлибареното вино в кристалния си бокал.
— Които ги е страх да се въвлекат. — Блудния се усмихна презрително. — Крият се един от друг също така, несъмнено. Поотделно никой не представлява заплаха. Но сега е друго.
— Нима?
— Да. Наградите, които можем да пожънем, са огромни — каквото и да си е отишло преди, е нищо. Помисли над това. Всичко, което ни бе откраднато, се връща в ръцете ни. Призраците, онези, които се крият — те ще са глупци, ако се поколебаят. Не, разумният курс е да излязат от сенките.
Ашици отпи от виното. Водата се просмукваше в седалката на стола му.
— Къщата бърза да ни отмие.
Килмандарос се беше напъхала в мокра ризница. Бръкна към залятия под и измъкна от кипящия въртоп огромна метална ръкавица, от която на порой се изля вода. Навлече я на чворестия си юмрук, след това бръкна да намери другата.
— Доволна е — каза Ерастас.
— Не е — възрази Ашици. — Ти събуди гнева й и сега тя трябва да намери враг, достоен за него. Понякога — дори за теб — самообладанието е илюзия, заблуда. Това, което развихряш тук…
— Е закъсняло отдавна. Престани с опитите си да ме подронваш, Сек — само разкриваш собствената си слабост.
— Слабост, от която никога не съм бягал, Ерастас. Можеш ли да кажеш същото?
Блудния оголи зъби.
— Ти си обречен. Това не може да се отмени. Трябва да вземем съдбата си в собствените си ръце. Погледни Килмандарос — тя ще ни покаже как трябва да бъде. Зарежи страховете си — те жилят като отрова.
— Готова съм.
При думите й двамата мъже се обърнаха. Беше облечена за война и стоеше като чудовищна статуя, страховито привидение, нагиздено с водорасли. Алги се бяха оплели в брънките на ризницата й. Зелена патина покриваше горницата на шлема й. Широките решетести набузници приличаха на клещи на рак, предпазителят над носа лъщеше като щипец на скорпион. Облечените й в стоманени ръкавици ръце бяха свити в юмруци като гигантски чукове на края на маймунските й многоставни ръце.
— И още как — каза с усмивка Ерастас.
— Никога не съм ти вярвала — изръмжа Килмандарос.
Той стана, все така усмихнат.
— Защо трябва да съм единственият? Е, кой от нас ще отвори портала? Ашици, покажи ни силата си.
Изпитият мъж потръпна.
Водата бе стигнала до бедрата им — не бедрата на Килмандарос, разбира се. Блудния махна към Секул Лат.
— Да те видим такъв, какъвто трябва да си. Това е първият ми дар, Сек.
Изригна сила.
Древната фигура се замъгли, изправи се и се превърна във висок, млад и жизнен Форкрул Ассаил… който залитна замаян и лицето му помръкна. Захвърли бокала си.
— Как смееш! Остави ме какъвто бях, проклет да си!
— Моят дар — отсече Ерастас. — Да се приеме в духа, в който е даден.
Секул вдигна дългите си длани пред лицето си и изхриптя:
— Как можа да си помислиш, че изобщо съжалявам за онова, което оставих зад себе си? — Свали ръцете си и го изгледа с гняв. — Върни ми всичко, което съм си спечелил!
— Ти си глупак…
— Напускаме сега! — прекъсна го Килмандарос толкова гръмко, че залата отекна.
— Ерастас!
— Не! Свърши се!
Последва втори жест и се разтвори портал, който погълна цяла стена от Къщата. Килмандарос мина през него и изчезна.
Блудния се извърна към Ашици.
Очите на стария му приятел бяха изпълнени с такава отчаяна скръб, че Ерастас изръмжа:
— О, нека да е по твоему тогава… — Откъсна жестоко благодатния дар и съществото пред него пак стана човек, преви се и изпъшка от болка.
— Ето, носи жалкото си страдание, Сек, щом толкова добре ти подхожда. Какво има? Не те ли радва връщането му?
— Обичаш да нанасяш болка, нали? Виждам, че не си се променил… по същество. — Секул изохка, сътвори с магия чвореста тояга и тежко се подпря на нея. — Хайде, води, Ерастас.
— Защо трябва да вгорчаваш този миг на тържество?
— Може би просто ти напомням какво ни чака всички.
Блудния едва се сдържа да не удари Ашици, да не избие с ритник тази тояга и да види как древното същество залита безпомощно, може би пада дори. Кратко щеше да е удоволствието. Нищожно, несъмнено. Обърна се към портала.
— Стой плътно до мен — тази порта сигурно ще се затръшне зад нас.
— Омръзна й да зее, да.
Скоро след това водата си върна залата, мракът погълна всяка стая и всеки коридор. Завихриха се течения, а после затихнаха и всичко отново замря.