Къщата беше в мир.
Засега.
Капитан Рутан Гъд имаше навика да разчесва брадата си с пръсти, превземка, която Шурк Елале намираше за дразнеща. Замислената отпуснатост беше добра като за поза, но тя бе започнала да подозира, че „гениалността“ му е от неизразимия вид. С други думи, възможно беше просто да е тъп, но достатъчно умен, за да си слага маската на мъдро дълбокомислие. Тъпото бе в това колко успешно и подмамващо беше цялото това нещо — този намек за загадъчност, тъмното було на очите му, авторитетните му мълчания.
— В името на Блудния, разкарай се оттук.
Той се сепна, след това посегна за оръжейния си колан.
— Ще ми липсваш.
— Всеки ми го казва това рано или късно.
— Любопитно наблюдение.
— Нима? Простата истина е, че изтощавам мъжете. Все едно, скоро ще отплавам, тъй че общо взето толкова по-добре.
— Бих предпочел да стоя на палуба и платната да вършат цялата работа, вместо да крача в поход — изсумтя той.
— Тогава защо стана войник?
Той пак разчеса брадата си, намръщи се и отвърна:
— Навик.
Тръгна към вратата, спря се и присви очи към една урна на пода до стената.
— Откъде го взе това?
— Това ли? Аз съм пират, Рутан. Попадат ми разни неща.
— Не е купено от някоя сергия в града значи.
— Разбира се, че не. Защо?
— Враните привлякоха погледа ми. Това гърне е от Седемте града.
— Урна е, не е гърне.
— Падането на Колтейн. Плячкосала си малазански кораб… — Той я изгледа. — Наскоро трябва да е било. Някой от нашите кораби ли удари? Имаше бури, флотата се разпръсна на няколко пъти. Няколко кораба се изгубиха всъщност.
Погледът му не я притесни.
— И какво ако съм го направила? Не е като да съм знаела нещо за вас, нали?
Той сви рамене.
— Всъщност да де. Но все пак мисълта, че си изклала наши хора, е малко неприятна.
— Не съм — отвърна тя. — Ударих кораб на Тайст Едур.
Той кимна.
— Звучи логично. Първият ни сблъсък с тях беше извън Ерлитан.
— Е, радвам се.
Погледът му помръкна.
— Студена жена си, Шурк Елале.
— И това съм го чувала.
Тръгна си без повече думи. Винаги беше по-добре така, да намериш нещо дразнещо, което да вгорчи мига, кратка размяна на остри думи и се приключва. Изпълнените с копнеж сбогувания, прогизнали от сълзлива сантименталност, никога не се оказваха така удовлетворителни, както би ти се искало.
Набързо събра останалия си багаж — повечето й вещи вече бяха прибрани на борда на „Вечна благодарност“. Скорген Кабан Хубавеца повече или по-малко бе поел нещата долу на пристанището. Разплащането на таксите за пристан, отрезвяването на екипажа и прочие. Двете й гостенки от Болкандо бяха сместени безопасно в главната каюта. А ако Ублала Пунг още не се беше появил… е, тоя тъпак имаше памет колкото на молец.
„Може да се е объркал и да е тръгнал към островите пеш.“
Окачи рапирата на кръста си, метна през рамо скромната вълнена торба и излезе, без да си прави труда да заключва — стаята беше наета и освен това първият влязъл крадец бе добре дошъл да прибере всичко, особено онази глупава урна.
До кейовете я придружи приятен и обещаващ ветрец откъм брега. Остана доволна, като видя оживената дейност на борда, докато крачеше към трапа. Пристанищни хамали товареха последните продукти и търпяха жестоките подмятания на тайфа курви, дошли да изпратят екипажа; въпросните курветини й хвърляха изпепеляващи погледи, докато се провираше между тях. Едва ли бяха заслужени, след като не ги беше конкурирала от месеци, а и освен това нали вече заминаваше?
Стъпи на главната палуба.
— Хубав, откъде го взе тоя нос?
Първият й помощник изтрополи по палубата.
— Костенурчи клюн. Натъпкан с памук, да задържа капането, капитане. Купих го на пазара „Приливите“.
Тя присви очи и го изгледа. Каишките, задържащи клюна, изглеждаха болезнено стегнати.
— Поразхлаби го малко — посъветва го тя, пусна торбата в краката си и с ръце на кръста огледа другите по палубата. — Пунг го няма, нали?
— Още не.
— Е, искам да се възползвам от този вятър.
— Добре, капитане, а и великанът бездруго предвещава зло…
— Без тия — сряза го тя. — Беше си чудесен пират с нас и не предвещава нищо зло. — Кабан беше ревнив, разбира се. Но носът изглеждаше нелепо. — Разкарай тия пристанищни плъхове от кораба и вдигай екипажа.
— Да, капитане.
Кабан закуца по палубата, спря до един задрямал моряк и ревна в ухото му. Тя кимна доволно, отиде до перилото при носа и огледа тълпата по брега. От Ублала Пунг нямаше и помен.
— Идиот.
Капитан Рутан Гъд взе коня си от конюшните и пое на север по главната улица, която минаваше отчасти покрай централния канал. Не видя никакви други малазанци — като нищо можеше да е последният останал в града. Устройваше го чудесно, а още по-добре щеше да е, ако Тавори и нейните Ловци на кости тръгнеха, преди да пристигне, и го оставеха.