Никога не беше искал да го правят капитан — това означаваше прекалено много хора да му обръщат внимание. Ако имаше избор, Рутан щеше да предпочете да изкара целия си живот, без никой да го забележи. Освен по някоя жена от време на време, разбира се. Мислил беше, твърде често напоследък, да дезертира от армията. И ако беше обикновен пехотинец, като нищо щеше да го е направил. Но липсващ офицер означаваше, че в търсенето ще се включат магове, а последното, на което държеше, бе да го надуши някой маг. Разбира се, Тавори нямаше да задържи армията само за да изчака появата му — но дори в момента като нищо можеше да има един-двама магове, които да душат за него.
Тъй или иначе, Юмрук Блистиг сигурно репетираше в момента гневната тирада, с която щеше да го посрещне.
При нормални обстоятелства беше лесно да се скриеш в една армия, дори за офицер. Не се наемаш като доброволец за нищо, не предлагаш никакви мнения, стоиш най-отзад на заседанията или още по-добре — изобщо ги пропускаш. Повечето командни структури толерират безполезни офицери — също както толерират и безполезни войници на бойното поле. „Вземи хиляда войници. Четиристотин ще стоят на място в битка, но няма да правят нищо. Двеста ще побегнат при първа възможност. Други сто ще са объркани. Така остават триста, на които можеш да разчиташ. Задачата ти при командването на тези хиляда се свежда до това къде да поставиш въпросните триста.“ Не беше малазанска доктрина това. Някой тефтийски генерал, подозираше той. Не корелри, това бе сигурно. Един корелри щеше просто да задържи тристате и да екзекутира всички останали.
„Греймейн? Не, не бъди глупав. Радвай се, ако измъкнеш и пет думи в годината от него. Но пък на кого му трябват думи, когато можеш да воюваш така? Гуглата да те пази топъл, Греймейн.“
Във всеки случай Рутан се смяташе за един от седемстотинте, годен да не върши нищо, да се обърква или да побегне при първия сблъсък на оръжия. Дотук обаче не беше имал шанс да опита нито една от тези възможности. Схватките, в които се беше въвличал — сравнително малко общо взето, — го бяха принуждавали да се бие като побеснял вълк, за да остане жив. Нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие — да видиш внезапното съсредоточаване в очите на непознатия…
Капитанът се отърси от унеса.
Отново в армията. Край на мекото легло и меката, но странно хладна женска плът. Край на приличните (макар и доста тръпчиви) ледерийски вина. Край на приятната лекота на това да не вършиш нищо. Идваха грижите и нищо не можеше да се направи по въпроса.
„Каза ми да държа главата си ниско наведена, Греймейн. Опитвах се. Не се получава. Но пък нещо в очите ти ми подсказа, че знаеше, че няма да се получи, защото и за теб не се е получило.“
Рутан Гъд почеса брадата си и си помисли за лицето на непознат, което носеше сега.
„Да си го кажем откровено, стари приятелю. В този свят само мъртвите остават незабелязани.“
На мястото на жертвоприношението витаеше усещането за нещо съсипано. Разрушено. Беше мъка човек да е тук, но Ублала Пунг нямаше избор. Дрезгавият глас на Стария Арбат Гърбицата беше в главата му, гонеше го насам-натам, а особеното у един череп — макар и голям колкото неговия — бе в това, че никога не е достатъчно голям, за да избягаш напълно, дори ако те гони един мъртъв старец.
— Направих каквото каза — измърмори той. — Тъй че ме остави на мира. Трябва да се върна на кораба. За да можем да сексим с Шурк. Ти просто си ревнив.
Беше единственото живо същество в гробището. То вече не се използваше много, откакто части от него бяха започнали да хлътват. Килнати на една страна гробници, хлътнали, а след това зейнали отворени. Големи каменни урни, паднали. Поразени от мълнии дървета. Блатни газове кръжаха нощем като плаващи мъртвешки глави. И кости стърчаха от земята като камъни по селска нива. Беше вдигнал една, кост от крак, за да има с какво да си играят ръцете му, докато чака призрака на Арбат.
Чу шумолене зад себе си и се обърна.
— Какво искаш?
— Да те уплаша — отвърна изгнилият полугол труп и вдигна кокалестите си ръце с дълги криви нокти. — Аррггх!
— Ти си глупав. Махай се.
Харлест Еберикт се оклюма.
— Не става вече. Погледни ме. Разпадам се.
— Иди при Селуш. Тя ще те закърпи.
— Не мога. Този тъп призрак не ме пуска.
— Какъв призрак?
Харлест се потупа по главата и си счупи нокът.