— Ох, видя ли? Всичко върви на зле.
— Какъв призрак?
— Онзи, дето иска да говори с теб и да ти даде нещо. Дето го уби. Убиец. И аз исках да съм убиец, знаеш ли. Да разкъсвам хората на парчета и да ям парчетата. Но няма смисъл да имаш амбиции — не стигаш до нищо. Много нависоко посягах, твърде много исках. Загубих си главата.
— Не си. Още си е на мястото.
— Слушай, колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро онзи призрак ще ме напусне, за да мога да се върна към неправенето на нищо. Ела с мен.
Харлест поведе Ублала през гробищата. Стигнаха до хлътнала яма, три крачки широка и дваж по-дълбока. От страните й стърчаха кости. Трупът посочи.
— Един подземен поток си промени руслото, тръгна под това гробище. Затова всичко хлътва. Какво ще правиш с този кокал?
— Нищо.
— Махни го — изнервяш ме.
— Исках да говоря с призрака. Старата Гърбица.
— Не можеш. Освен в главата си, а призракът не е достатъчно силен, за да го прави, докато използва мен. Вързан си с мен. Значи, точно на дъното има кости на Тартенал, някои от най-старите погребения в района. Трябва да разчистиш, докато стигнеш до голяма каменна плоча. После трябва да я издърпаш горе или да я избуташ настрана. Това, което ти трябва, е под нея.
— Нищо не ми трябва.
— Трябва ти. Няма да се върнеш при своите за известно време. Съжалявам, знам, че имаш планове, но нищо не може да се направи. Карса Орлонг просто ще трябва да почака.
Ублала надникна навъсено в ямата.
— Ще ми липсва корабът ми, а и Шурк ще побеснее. Нали трябва да събера всички тартенали — точно това иска Карса от мен. Стара Гърбицо, всичко проваляш! — Вдигна ръце да се хване за главата и се удари с кокала. — Ох, видя ли какво ме накара да направя?
— Това е само защото непрекъснато объркваш нещата, Ублала Пунг. Хайде, почвай да копаеш.
— Изобщо не трябваше да те убивам. Призрака, искам да кажа.
— Нямаше избор.
— Мразя да нямам избор.
— Просто слез в дупката, Ублала Пунг.
Тартеналът изтри очите си, смъкна се в ямата и започна да изхвърля буци пръст и кокали.
Малко по-късно Харлест чу скърцане на изместващ се камък, приближи се до ръба и надникна долу.
— Добре, намери го. Сега пъхни ръце под ръба и го надигни. Давай де, напъни се малко.
И Харлест с изненада видя, че тъпият гигант наистина успя да повдигне огромната плоча и да я подпре на стената на ямата.
Погребаният в саркофага беше грамаден като самия Ублала, но вече почти беше станал на прах. Бяха останали само бронята и оръжията.
— Призракът казва, че тази броня си има име — поясни Харлест. — И боздуганът си има име. Първите Герои са имали такива увлечения. Този точно Теломен дошъл от район, граничен на Първата империя — много далечна земя, — същата земя, от която са дошли и първите ледерии всъщност. Войнствен кучи син — името му е забравено и най-добре е да си остане така. Вземи бронята и боздугана.
— Мирише — оплака се Ублала Пунг.
— Драконовите люспи миришат, особено от врата и хълбоците, където са жлезите — а тия са оттам. Точно този дракон бил първородният на Алкенд. Името на бронята е Драк Алкелейнт — това е на теломенски и означава общо взето „Аз убих дракона Дралк“. Направил го е с този боздуган, а неговото име е Рилк, което на теломенски значи „Тряс“. Или „Фрас“, или нещо подобно.
— Не ги ща тези неща — заяви Ублала. — Дори не знам как се използва боздуган.
Харлест огледа счупения си нокът.
— Не бой се — Рилк знае как да използва теб. Сега качи всичко тук горе и ще ти помогна да навлечеш бронята — стига да клекнеш, разбира се.
Ублала извади първо боздугана. Двуръчен, с дебела леко извита дръжка от кост или рог, лъскава и с цвета на кехлибар от времето. Груб бронзов пръстен стягаше края й. Главата беше грубо оформена на четири очукани луковици — металът бе живачносив и тъмносин.
— Небопад — каза Харлест. — Металът. От небето е. По-корав от желязото. Държиш го леко, Ублала, докато аз едва ли бих могъл да го вдигна това проклето нещо. Рилк е доволен.
Ублала го погледна намръщено, после отново слезе в ямата.
Бронята се състоеше от четири плочи, гръдната и гръбната част бяха на по две половини. Дебел колан свързваше горните части със стегната на кръста пола. По-малки драконови люспи оформяха набедреници с шипове на коленете, направени от петия пръст на дракона. Под коленете две огънати люспи предпазваха прасците и пищялите. Части с подобна конструкция предпазваха китките, а по-еластична кожа покриваше горните части на ръцете. Ръкавиците бяха от ивици кост.
Атаката на времето се бе провалила — люспите бяха здрави, връзките от черва и кожените ремъци — гъвкави като нови. Бронята вероятно тежеше колкото едър мъж.