Последен дойде шлемът. Стотици парчета кост — може би от драконовия череп и челюстите — бяха пробити и стегнати едно за друго, за да оформят наслоена шапка, начелник, набузници и изпъкнала рача опашка, покриваща гърба и шията. Ефектът бе едновременно грозен и страховит.
— Качи се горе да ти я нагласим.
— Не ща.
— Искаш да останеш в тази дупка?
— Да.
— Е, това не е позволено. Призракът настоява.
— Не ми харесва Старата гърбица вече. Радвам се, че го убих.
— Той също.
— Премислям тогава. Не се радвам. Съжалявам, че не го оставих да живее вечно.
— Тогава той щеше да стои тук и да ти говори вместо мен. Няма изход, Ублала Пунг. Призракът иска да облечеш това нещо и да носиш боздугана. Можеш да не слагаш шлема засега, поне докато излезеш от града.
— Къде отивам?
— В Пустинните земи.
— Не ми харесва името на това място.
— Имаш много важна задача, Ублала Пунг. Всъщност ще ти хареса, подозирам. Не, сигурен съм. Качи се при мен и ще ти кажа всичко за нея, докато ти слагаме тази броня.
— Кажи ми сега.
— Не. Тайна е, освен ако не се качиш горе.
— Ще ми кажеш, ако се кача горе?
— И се напъхаш в бронята, да.
— Обичам да ми казват тайни — рече Ублала Пунг.
— Знам — отвърна Харлест.
— Добре.
— Чудесно.
Харлест извърна очи. Може би в края на краищата щеше да иде при Селуш. Не и преди да дойде нощта обаче. Последния път, когато се опита да тръгне по улиците посред бял ден, хлапетата го замерваха с камъни. Накъде беше тръгнал светът? Че той ако беше в по-добра форма, можеше да ги подгони, да къса крайници — и точка на дразненето и смеха, нали?
На децата им трябват уроци, о, да. Ами че, когато той беше дете…
Брис Бедикт освободи офицерите, а след това и адютантите си. Изчака всички да напуснат и седна на походното столче. Наведе се и зяпна ръцете си. Чувстваше ги студени и така беше от самото му завръщане, сякаш още ги измъчваше споменът за ледената вода и жестокия натиск. Все по-трудно му ставаше да се вглежда в нетърпеливите лица на офицерите си. Нещо набъбваше в него, някаква окаяна горест, която като че ли разширяваше пропастта между него и всички останали.
Гледал беше тези лица, но във всяко от тях беше виждал сянката на смъртта, призрачно лице, скрито под външното. Дали просто не беше придобил някакво ново, ужасно проникновение за тленността? Здравият разум може да се съхрани най-добре, когато човек се занимава с тук и сега, с физическото присъствие на реалността — с твърдата й настойчивост. Докосването на отвъдното бе разклатило самообладанието му.
Ако съзнанието бе само искра, обречена да угасне, да се стопи в забвение, каква стойност имаше тогава цялата тази борба? Таеше в себе си имената на безброй отдавна мъртви богове. Той единствен ги пазеше живи или най-малкото толкова полуживи, колкото бе възможно за такива забравени сили. И защо?
Имаше много, за което да завижда на брат си. Никой не се забавляваше повече от него в блажената нелепост на човешките начинания. Какъв по-добър отговор на отчаянието?
От частите, които го придружаваха, беше преустроил всички освен една, Харидикт, и беше пощадил тази бригада само по настояване на малазанските войници, които бяха работили с тях. Бе зарязал старата организация по батальони и бригади и беше създал пет отделни легиона, четири от които се състояха от по две хиляди войници и поддържащи части. Петият обхващаше ядрото на обоза, както и походната болница, животни, търговци на живо месо и помощен персонал, сред които петстотин конници, които използваха новите неподвижни стремена и бързо трупаха опит под наставничеството на малазанците.
Всички легиони, включително Харидикт, разполагаха със собствена походна кухня, ковачница, оръжейници, екип за спешна помощ, конни съгледвачи и вестоносци, както и с тежки щурмови оръжия. Повече от всякога можеше да се разчита на командирите на легиони и техния персонал — Брис държеше на компетентност и самостоятелност и бе избрал офицерите си съобразно тези качества. Недостатъкът на тези дадености се проявяваше на всяко заседание на командния състав в междуличностния сблъсък. Брис подозираше, че щом тръгнат в поход, съперничествата ще бъдат изместени от вътрешната враждебност към надпреварата с чуждата армия, която щеше да се придвижва на фланга им, и толкова по-добре. Ледериите имаха нещо да докажат или ако не да докажат, то да преоткрият — малазанците просто ги бяха натупали здраво при нашествието си.
От твърде дълго време ледерийската армия се беше изправяла срещу не толкова обиграни врагове — дори Тайст Едур влизаха в тази категория със своя безреден, варварски подход към боя. Малкото битки с легионите на Болкандо, преди десетилетие, се бяха оказали кървави и без краен изход — но тези потенциални уроци се пренебрегваха.