Геслер се изсмя горчиво.
— Е, Фид, не сме сержантите на Мостоваците и предполагам, че това е съвсем очевидно. Можеш ли да си представиш Уискиджак, Бракъл и Пикър, и останалите да мрънкат за всяко проклето нещо, както става тук? Аз не мога, макар изобщо да не съм ги познавал.
Фидлър сви рамене.
— По онова време не бях сержант, тъй че не мога да кажа. Но нещо ми подсказва, че доста разсъждаваха. Не забравяй, че някъде от Черното псе чак до Даруджистан някой в империята искаше да са мъртви. Е, колкото до Дужек Едноръкия, може би нямаха много причини за недоволство, но едва ли знаеха какво е замислил Върховният юмрук — не беше тяхна работа.
— Дори когато тази работа убива войници ли? — попита Синтър.
Смехът на Фидлър беше суров и рязък.
— Ако това не е работа на командващия, какво тогава? Адюнктата не е проклетата ни майка, Синтър. Тя е волята зад юмрука, а ние сме юмрукът. И понякога си разкървавяваме кокалчетата, но така става, когато удариш враг в лицето.
— В зъбите по-точно — обади се Геслер. — Знам го от личен опит.
Но Синтър не отстъпваше.
— Ако знаем в какво влизаме, имаме по-добър шанс да оцелеем.
Фидлър се надигна, дясната му ръка перна шлема на земята и той подскочи и се изтъркаля в пепелта на огнището.
— Не го ли схващаш? Не всичко се свежда до оцеляването!
Думите изхвърчаха от устата му като храчка на смъртник и сержантите потрепериха. Дори Геслер се опули. Гущерът се възползва от момента, за да се измъкне от пръстите му, и офейка.
В стъписаната тишина Фидлър изръмжа тихо и се почеса по брадата, отбягваше да срещне погледите им. „Дъх на Гуглата, Фид — ти си един проклет глупак. Позволи й да ти влезе под кожата. Този поглед в очите й — тя не е нормален войник — какво в името на Финир изобщо прави тук? И колко още като нея има в тази армия?“
— Хм, гадаенето трябва да е било гадно като пикнята на Гуглата — каза навъсено Корд.
— Не само пикня, Корд — въздъхна Фидлър. — И цял порой лайна.
И тогава Синтър ги изненада всички.
— Радвам се, че това се изясни. Дайте сега да поговорим как ще действаме заедно, за да станем най-гадния насран от Гуглата юмрук, който адюнктата е имала.
Легнал по корем зад гъстия храст, Троутслитър се мъчеше да преглътне. Устата и гърлото му изведнъж пресъхнаха толкова, че имаше чувството, че може да изкашля пламъци. Изруга се наум, че толкова обича да си вре носа навсякъде. Шпионираше, за да уталожи любопитството си и — трябваше да признае — да си осигури предимство пред другите войници, повод за хитра физиономия и сардонична веща усмивка.
Е, вече знаеше.
„Фидлър увърта. Казва, че не знае намеренията на Тавори, но току-що им показа, че лъже. Знае и не казва. Да, не казва, но все едно, току-що им го каза. На кой му трябват подробности, ако всички ще свършим като месо за враните?“
Можеше да изкашля пламъци, да. Или да изсмее облак пепел. Трябваше да поговори с Детсмел и трябваше да открие другия Нокът, криещ се сред морската пехота. Имаше признаци, а от време на време и позивни за свръзка, които можеше да разпознае само колега Нокът. Той самият беше пуснал няколко, но като че ли се заобикаляха един друг като в танц — и това бе съвсем добре до този момент. „Ако тръгваме към сивата порта на Гуглата, искам да имам съюзници. Детсмел със сигурност. И който там се окаже скритият ми танцьор.“
Сержантите продължаваха да си говорят хладнокръвно и спокойно все едно Фидлър не ги беше осъдил всички на смърт току-що, и Троутслитър не обръщаше много внимание, докато не чу името си.
— Може да ни пази гърбовете, ако ни се наложи — каза Балм.
— Не мисля, че ще ни се наложи — отвърна Фидлър. — Като говорех за предателство, нямах предвид вътре в редиците ни.
„Предателство? Какво предателство? Богове, какво съм пропуснал?“
— Съюзниците ни ли? — попита Корд. — Не мога да го повярвам, не и от перишите или Изгорените сълзи. Кои други?
— Ледериите — подхвърли Синтър. — Доста голям ескорт, не мислите ли?
— Не мога да бъда по-изричен — отвърна Фидлър. — Просто си отваряйте очите на четири. Бадан Грук, твоя маг за какво го бива?
— Неп Фъроу ли? Примитивна магия общо взето. Добър е с проклятията. — Бадан сви рамене. — Не съм виждал кой знае какво, макар че веднъж направи врящо кълбо от паяци и го хвърли по Ским — изглеждаха истински и хапеха толкова здраво, че тя се разпищя.
— Все пак може да е било илюзия — каза Синтър. — Далхонийските проклятия понякога се доближават до Мокра — така маговете се промъкват в мислите на жертвата.
— Май знаеш доста за тия неща — подхвърли Геслер.
— Не съм маг — отвърна тя. — Но мога да надуша магия.