— Нищо.
Това привлече вниманието на всички. Даже Коураб вдигна очи от новата дупка, която пробиваше в дебелия кожен колан — беше забил шилото в лявата си длан, но май изобщо не забелязваше.
— Гуглата знае, че си най-големият лъжец на света — рече Кътъл.
— Фид очаква бой, и то май скоро. Стяга отделенията. Толкова.
— Колко набляга на това? — попита сапьорът и присви очи.
Ботъл сякаш се канеше да изтърси нещо мръсно, но каза само:
— Много.
— Лайно — изпъшка Корик. — Вижте ме само. Пълно лайно.
— Лягай утре във фургона, може и вдругиден — рече Тар. — А после не се натягай много няколко дни. Поне толкова ще имаме, преди да влезем в чужда територия. И яж, Корик. Много.
— Оу! — Коураб вдигна ръката си. Шилото стърчеше от дланта му.
— Извади го и гледай да пуснеш кръв — каза Смайлс. — Ако не можеш, бързо намери лечител. — Забеляза, че другите я гледат, и се намръщи. — Рибарските куки. Ъъ, рибарите, дето работеха за семейството ми — ами, виждала съм, че става лошо, затова. Убождания, дето не кървят, искам да кажа. О, я се разкарайте!
— Аз ще пообиколя — каза Ботъл.
Тар се загледа след мага, после се озърна и видя, че Кътъл е зяпнал него. „Зле изглежда, да.“
Коураб издърпа шилото и успя да пусне няколко капки кръв. Ухили се тържествуващо на Смайлс и отново се захвана с колана.
Ботъл крачеше из лагера, като избягваше безредните тълпи, обсадили интендантския щаб, оръжейната, работилниците за кожа и такелаж и всевъзможните други места, пълни с отчаяни, претрупани с работа специалисти. Дори пред палатките на курвите войници се въвличаха в свади. „Богове, къде са офицерите? Трябва ни военна полиция — ето какво става, когато няма никакъв имперски контрол, никакви Нокти, адютанти и комисари. Адюнкта, защо не предприемаш нищо по въпроса? Чакай малко, Ботъл — това не е твой проблем. Имаш си други проблеми, за които да се притесняваш.“
В главата му гъмжеше от образи — всичките му плъхове бяха навън, скрити по стратегически места, но този в командната палатка на Тавори беше в гънки зебло — някой го беше натикал в торба! Изтласка другите образи от главата си. „Ти! Малък Корик! Внимавай! Започни да гризеш, все едно животът ти зависи от това — защото може и да зависи — и излез от тази торба!“
— Ти. В отделението на Фид си, нали?
Ботъл примига и погледът му се фокусира върху мъжа пред него.
— Хедж. Какво искаш?
Мъжът пред него се усмихна. Налудничавият блясък в мътносивите очи правеше изражението му плашещо.
— Бързия Бен ме прати при теб.
— Тъй ли? Защо? Какво иска?
— Така и не разбрах — но ти си Ботъл, нали?
— Виж, зает съм…
Хедж му подаде една торба.
— Това е за теб.
— Кучият син! — Ботъл дръпна торбата. Бързо надникна вътре. „О, спри да дъвчеш вече, Корик. Успокой се.“
— Мърда — каза Хедж.
— Какво?
— Торбата. Нещо живо ли има вътре? Подскачаше в ръката ми… — Изпъшка, понеже някой го блъсна.
Редовен пехотинец в броня, едър като мечок, ги подмина с тежка крачка.
— Гледай къде вървиш, проклет вол!
Чул ръмженето му, мъжът се обърна. Широкото му плоско лице придоби цвета на цвекло и той закрачи обратно, присвил устни.
Ботъл видя как мъжът стисна грамадните си юмруци и отстъпи назад притеснен.
Хедж просто се изсмя.
Докато първият юмрук излиташе напред, Хедж вече се снишаваше под него и влезе плътно под замаха му. Ръцете на сапьора се стрелнаха към чатала на мъжа, сграбчиха, стиснаха и извиха.
Войникът изкрещя и се преви.
Хедж шибна коляно в челюстта му и главата му отхвърча назад. После наби лакът в скулата му и се чу как тя изпука.
Грамадният мъж се свлече на земята, а Хедж застана над него.
— Току-що посегна на последния жив Мостовак. Вярвам, че няма да го повториш, нали? — Отново се обърна към Ботъл и се усмихна за втори път. — Бързия Бен иска да поговори с теб. Последвай ме.
— А бе не си — каза след няколко крачки Ботъл.
— Какво не съм?
— Последният жив Подпалвач на мостове. Тук са Фидлър и Бързия Бен, чух и за няколко оцелели от Черен Корал, криели се в Даруджистан…
— Оттеглиха се или се прехвърлиха на друго. Фид рече, че и аз трябва да направя същото, и мислих за това, наистина. Ново начало и прочие. — Придърпа кожената шапка над очите си. — Но после си рекох: за какво? Каква полза да започваш всичко отначало? Целия път, дето си го отъпкал първия път, защо да почваш отново, нали? Не… — Хедж потупа знака на Подпалвачите на мостове, пришит към опърпаната му сива противодъждовна пелерина. — Това съм аз, а то все още значи нещо.
— Предполагам, че пехотинецът отзад е съгласен с теб.
— Мхм. Добро начало. А още по-доброто е, че поговорих с лейтенант Поурс, дава ми командата на отделение новобранци. Подпалвачите на мостове не са мъртви, в края на краищата. А и се закачих с един ледерийски алхимик да видя дали можем да измислим някакви заместители на морантските муниции — има от тая удивителна прах, наричам я „синята“. Смесваш я, пъхаш я в глинена топка и веднага я запечатваш. Някъде след половин ден сместа е стегнала и е готова.