— Ако не е Паран, кой тогава?
— Правилно.
— Гаден въпрос.
— Не шпионирам адюнктата само когато е с теб, Бързи Бен. Повечето пъти, когато я наблюдавам, е сама.
— Това е жалко…
— Майната им на шегите, Висш маг. Нашата адюнкта знае някои неща. И искам да разбера как ги научава. Искам да разбера дали си има компания, за която не знаем нищо. Ако искаш да престана да го правя, дай ми стабилна причина. Казваш, че се е доближила до теб. А ти до нея?
— Щях, ако знаех как. Онзи отатаралски меч ме отблъсква — точно за това са направени, нали? — Видя скептичното му изражение и се намръщи. — Какво?
— Не те отблъсква толкова силно, колкото ти се иска да го изкараш. Рискът е, че колкото по-силно проникваш през отатарала, толкова повече се разкриваш — и ако тя те зърне, няма просто да се досеща какво би могъл да си, а ще е сигурна. — Ботъл вдигна пръст към Бързия Бен. — А точно това не искаш да стане и това е истинската причина да не смееш да натискаш. Тъй че единственият ти шанс съм аз. Продължавам ли да шпионирам, или не?
— Лостара е подозрителна…
— Когато адюнктата вероятно е сама.
След кратко колебание Висшият маг кимна.
— Открил ли си нещо досега?
— Не. Тя няма навика да разсъждава на глас, това поне е ясно. Не се моли и все още не съм чул еднопосочен разговор.
— Възможно ли е да си заслепен?
— Би могло, да, но щях да усетя празнини в съзнанието си. Поне така мисля. Зависи колко добро е заклинанието.
— А ако е заклинание, насочено изрично към външните ти очи?
— Би трябвало да е такова. Но си прав, нещо специфично. Мокра може би, която се промъква в малкото мозъче на плъха и рисува хубава картинка как не се случва нищо. Ако е това, не знам какво бих могъл да направя, защото с местното въздействие на отатарал източникът на магията трябва да е на ужасно високо ниво — нивото на някой проклет бог, искам да кажа.
— Или на Древен.
— Тези води са твърде дълбоки за смъртен като мен, Бързи Бен. Шпионирането ми действа само защото е пасивно. Строго казано, язденето на душа не е магия, не и в обичайния смисъл.
— Тогава потърси нещо в Пустинните земи, Ботъл. Виж каквото можеш, защото аз изобщо не мога да се доближа, нито адюнктата, мисля. Намери някой вълк или койот — те обичат да се навъртат покрай армии и изобщо разни групи. Виж кой е там.
— Ще се опитам. Но има риск да ме загубите. Мога да загубя и себе си, което е още по-лошо.
Бързия Бен се усмихна едва-едва и посегна към купчината кукли.
— Точно затова съм вързал тази нишка към точно тази кукла.
— Нещастно говно такова! — изсъска Ботъл.
— Стига си мрънкал. Ако изпаднеш в беда, ще те издърпам. Обещавам.
— Ще си помисля — рече Ботъл и стана.
Висшият маг вдигна очи и го погледна изненадано.
— Какво има за мислене?
— Бързи Бен, ако в Пустинните земи е толкова опасно, не ти ли е хрумвало, че ако ме сграбчат, може да не си единственият, който ще дърпа нишката? С твоето глупаво неочаквано сериозно заиграване с кукли адюнктата и по-важно, армията й, са направо обречени.
— Мога да удържа своето — изръмжа Бързия Бен.
— Как може да си сигурен? Та ти дори не знаеш какво има там. И защо трябва да искам да се набутвам в средата на състезание по дърпане? Като нищо може да бъда разкъсан.
Бързия Бен го погледна лукаво.
— Тъй като това не беше първият въпрос, който постави, допускам, че имаш евентуални планове как да се справиш с такава възможност.
— Казах, че ще помисля.
— Не се бави много с решението, Ботъл.
— Два пълни кафеза от ей онази пушена наденица, да. Заповед на Юмрук Кенеб.
— Веднага, старши сержант.
— И ги стегни здраво, не забравяй — напомни Поурс на пъпчивия младеж и остана доволен от усърдното кимване. Интендантската част винаги притегляше войниците, които не успяваха да минат учебния курс, и след като се установяха там, те имаха два пътя, по които да продължат — или да са паленца, които подскачат, щом някой офицер им щракне с пръсти, или да вдигат непроницаеми стени от правила и след това да си кътат запасите, — все едно че да дадат каквото и да било е равносилно да ги заколят. С разбиването на вторите Поурс беше направил кариера. Но в моменти като този предпочиташе палетата.
Огледа се крадешком, но хаосът се вихреше навсякъде с неотслабваща сила и никой не му обръщаше внимание. А палето беше щастливо да го окаишат, тъй че щом го привикат за обяснение, да може да поклати глава, да се свие и да отвърне с различните фрази, използвани от самия Поурс. „Заповеди на Юмрук Кенеб, питайте него.“ И: „Старши сержантът има да снаряжава новобранци, петдесет души, и капитан Кайндли каза да стане бързо.“ Кенеб беше съвсем безопасен, тъй като в момента никой освен личните му адютанти не можеше изобщо да го доближи. А колкото до Кайндли, самото му име обикновено отцеждаше кръвта от лицата и на най-сърцатите.