Дребна и почти несъществена подробност беше, че Поурс по някакъв начин беше загубил новобранците си. Измъкнати бяха от отделенията на морската пехота от някой, за когото никой нищо не знаеше. Възникнеше ли неприятност, Поурс можеше да си лепне най-невинна физиономия и да посочи отдельонните сержанти. „Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост с хлъзгави камъни.“
„Би трябвало да съставя наръчник за младшия офицер за здравословен живот, безделие и незаслужено благоденствие — помисли той. — Но пък ако го направя, ще трябва да изляза от полесражението, няма да съм конкуренция повече. Пенсиониран, да речем, в някое хубаво място. Например дворец, който никой не използва. Да, това ще е коронният ми подвиг — реквизиране на дворец. «Заповед на кралица Фрабалов, сър. Ако имате проблем, винаги можете да го обсъдите с едноокия й инквизитор.»“
Но засега — хубави ледерийски пушени наденички, три сандъка чудесно вино, буре сироп от захарна тръстика, всичко за Кенеб (не че изобщо щеше да види нещо от това); и резервни одеяла, допълнителни порциони, офицерски ботуши, включително за езда, отличителни знаци и торкви за ефрейтори, сержанти и лейтенанти, всичко за петдесет, дали не бяха шейсет изчезнали новобранци — прехвърлено в личния запас на Поурс за онези войници в похода, които губеха разни неща, но искаха да си спестят наказанието при официално искане за окомплектоване.
Вече бе реквизирал три фургона с прилични впрягове, в момента под охрана на войници от отделението на Праймли. Хрумна му, че може би ще се наложи да привлече тези три отделения като партньори в черната търговия, но това едва ли щеше да е трудно. В края на краищата, колкото повече делиш облагите, толкова повече намаляваш завистта, а и след като има нещо заложено, тези войници щяха да са по-инициативни, станеше ли дума за сигурността и разни подобни.
Общо взето нещата се оформяха добре.
— Какво има в тая кутия?
— Гребени, сър.
— А, за капитан Кайндли значи.
— Тъй вярно, сър. Лично реквизирани…
— Чудесно. Ще ги взема.
— Да, но…
— Капитанът не само ми е прекият началник, войник. Освен това случайно съм и бръснарят му.
— А, добре. Заповядайте, сър — само един печат тука… Восъчният калъп, сър, този, да.
Усмихнат, Поурс извади прилично фалшифицирания си личен печат на Кайндли и го натисна здраво върху восъчния калъп.
— Умен младеж. Редът е това, което крепи армията.
— Тъй вярно, сър.
Задоволството на Хедж, че ледерийският алхимик е подбрал новобранците, както му бе заповядал, бързо се изпари, щом хвърли преценяващ поглед на четирийсетината кандидат-войници, седнали няма и на петнайсет крачки от ротния полеви нужник. Когато наближи бивака, отначало си помисли, че махат на него, но се оказа, че просто пъдят рояците мухи.
— Бейвдикт! — ревна той на алхимика си. — Разкарай ги оттам!
Алхимикът хвана дългата си плитка и с едно опитно извиване я намота върху главата си — маста я задържа, после се надигна от странното колче-стол, което бе нагласил пред кожената си палатка.
— Капитан Хедж, последната смес е готова за поставяне, а брат ми донесе специалните пелерини против дъжд преди половин камбана. Имам каквото ми трябва за малко боядисване.
— Страхотно. Това ли са всички? — Кимна към новобранците.
Тънките устни на Бейвдикт се свиха в гримаса.
— Да, сър.
— От колко време седят в онази воня?
— От доста. Още не са готови да разсъждават сами — но това трябва да се очаква от нас, ледериите. Войниците правят каквото им се каже, и толкова.
Хедж въздъхна.
— Има двама временни сержанти — добави Бейвдикт. — Дето са с гръб към нас.
— Имената?
— Сънрайз — онзи с мустаците. И Ноуз Стрийм.
— Виж ти. Кой ги е нарекъл така?
— Някой си старши сержант Поурс.
— Предполагам, че го е нямало, когато си ги насмел.
— Вързани бяха за едни отделения, а отделенията не бяха много доволни, тъй че не беше трудно да ги отвържа.
— Хубаво. — Хедж погледна каляската на Бейвдикт, огромно и здраво возило от черно лъскаво дърво с месингов обков; след това присви очи към четирите черни коня във впряга. — Заможно си живял, Бейвдикт. Даже се чудя какво правиш тук.
— Както казах, огледах внимателно какво е направила една от онези ваши „проклетии“ — на цял проклет дракон при това. Моите изделия са само подпалки. — Замълча, застанал на един крак и със стъпалото на другия опряно малко под коляното. — Най-вече от професионално любопитство, капитане — вечната благодат и проклятие едновременно. Тъй че ти просто ми казвай всичко, което помниш за особеностите на разните морантски алхимии, а аз ще изобретявам моя марка муниции за сапьорите ти.