— Сапьорите ми, да. Я да взема аз да ги ви…
— Двама от тях вече идат насам, капитане.
Хедж се обърна и едва не отстъпи назад, като видя две огромни потни жени, впили малките си очички в него. Те отдадоха чест и русата рече:
— Ефрейтор Суитлард, сър, а това е ефрейтор Ръмджъгс. Имаме молба, сър.
— Казвай.
— Трябва да се преместим от там, където ни туриха. Много мухи, сър.
— Една армия никога не върви в поход и не лагерува сама, ефрейтор — каза Хедж. — Имаме си плъхове, имаме мишки, пеперуди кръвопийци и врани, гарвани и ризани. И мухи имаме.
— Съвсем вярно, сър — заговори тъмнокосата, Ръмджъгс, — но даже тук не са толкова много. Десет крачки по-далече от изкопа, сър, само за това молим.
— Първият ви урок — каза Хедж. — Ако изборът е удобно или неприятно, избираш удобното — не чакаш никакви проклети заповеди. Ако си разсеян или раздразнен, ще си по-уморен. Умората те убива. Ако е горещо, търсиш сянка. Ако е студено, се скупчвате заедно, ако не сте на пост. Ако си на лошо място с много мухи, намираш по-добро наблизо и се местиш. Сега имам въпрос към вас двете. Защо дойдохте вие, а не сержантите ви?
— Те щяха да го направят, сър — отвърна Ръмджъгс. — Но двете със Суит изтъкнахме, че сте мъж, а ние бивши курви, и че може би ще сте по-мил с нас, отколкото с тях. Стига да предпочитате жени, а не мъже, сър.
— Добро допускане и умно решение. Сега кръгом и доведете другите тук.
— Слушам, сър.
Върна поздрава им и ги погледа, докато се изтътрят обратно с много пъхтене.
Бейвдикт се приближи до него.
— Може би не са чак толкова безнадеждни все пак.
— Просто трябва да ги впрегнеш. Сега ми намери восъчна табличка или нещо такова — трябва ми списък с имената им. Зле съм с паметта напоследък. Откакто умрях и се върнах всъщност.
Алхимикът примига, но бързо се окопити.
— Веднага, капитане.
„Общо взето прилично начало“, заключи Хедж.
Лостара тикна ножа в канията и тръгна да огледа колекцията от племенни трофеи, подредени на една от стените в залата за приеми.
— Юмрук Кенеб не е в най-добрата си форма — заговори тя. Адюнктата зад нея, в центъра на помещението, запази мълчание и Лостара продължи: — Изчезването на Гръб му се отразява тежко. Е, от мисълта, че може да е глътнат от Азат, на всеки ще му настръхне косата. Това, че Юмрук Блистиг, изглежда, е решил, че е все едно умрял, с нищо не помага.
Обърна се. Адюнктата бавно смъкваше едната си метална ръкавица. Лицето й беше бледо, гъста паяжина бръчици обкръжаваше очите й. Беше отслабнала и изгубила още от малкото женски черти, които притежаваше. Отвъд скръбта се таеше пустота, място обитавано от насмешливата спътничка самотата, където спомените бяха погребани под студен камък. Жената адюнкта бе решила, че никой повече не ще заеме мястото на Т’амбър. Последната връзка на Тавори с по-нежните дарове на човечността беше скъсана. Нищо вече не бе останало. Нищо освен армията й, която, изглежда, бе готова да разгадае всичко сама, и дори към това Тавори изглеждаше безразлична.
— Не е присъщо за краля да ни кара да чакаме — измърмори Лостара и посегна пак да извади ножа си.
— Остави го — сряза я адюнктата.
— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. — Отпусна ръка и продължи да разглежда безучастно експонатите. — Тези ледерии са погълнали много племена.
— Империите го правят винаги.
— Предполагам, че Коланси е същата. Империя е, нали?
— Не знам — отвърна адюнктата. — Няма значение.
— Нима?
Но от следващите думи стана ясно, че адюнктата не изпитва желание да поясни.
— Предшественичката ми, Лорн, беше убита на улицата в Даруджистан. Била изпълнила задачите си до този момент, доколкото може да се прецени. Смъртта й не беше нищо повече от лош късмет, уличен грабеж или нещо такова. Трупът й беше оставен в една бедняшка дупка.
— Простете, адюнкта, но за какво помага тази история?
— Последиците никога не са това, на което човек се е надявал, нали, капитане? В крайна сметка е все едно какво е постигнато. Съдбата не държи отчет за минали триумфи, храбри подвизи или мигове на чутовна доблест.
— Така е, адюнкта.
— Съответно няма и мрачен списък на провали, мигове на страх или безчестие. Восъкът е гладък, миналото е разтопено — ако изобщо е съществувало. — Уловените в капана на бръчките очи се впиха за миг в Лостара, преди отново да се плъзнат встрани. — Тя умря на улицата, просто поредната жертва на лошия късмет. Смърт, лишена от всякакъв чар.