Погледът на Лостара се спря на меча на кръста на Тавори.
— Смъртта си е такава, адюнкта.
Тавори кимна.
— Восъкът се топи. В това може да се намери някаква утеха, мисля. Някакво малко… облекчение.
„Това ли е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Тавори? Богове на бездната!“
— Лорн я няма, за да оцени последиците от делата си, ако това имате предвид, адюнкта. Което може би е милост.
— Понякога си мисля, че съдбата и милостта често са едно и също.
Тази идея направо смрази Лостара.
— Армията — продължи адюнктата — ще се оправи сама, щом тръгнем в поход. Давам им това усещане за хаос, за почти анархия. Както го правя за Кенеб и Блистиг. Имам си причини.
— Да, адюнкта.
— В присъствието на краля, капитане, очаквам да се въздържате от неуместно внимание към ножа си.
— Както заповядате, адюнкта.
След малко една врата се люшна рязко навътре и крал Техол влезе тържествено. Канцлерът вървеше по петите му.
— Моите най-искрени извинения, адюнкта. Всичко е по вина на моя Цеда, не че трябва да знаете това, но… — той се усмихна и седна на стола на високия подиум — но след като вече го знаете, нямам нищо против да ви кажа какво облекчение е това.
— Повикахте ни, ваше величество — каза адюнктата.
— Нима? О, да, повиках ви. Отпуснете се, няма никаква криза — е, не и такава, която да ви засяга пряко. Е, не и в Ледерас поне. Не и в момента, искам да кажа. Цеда, хайде ела вече де! Адюнкта Тавори, имаме дар за вас. Израз на нашата най-дълбока благодарност.
Кралица Джанат също влезе, застана до съпруга си и отпусна ръка на високия гръб на стола му.
Бъг поднесе на адюнктата малка полирана дървена кутия.
Всички мълчаха. Тавори вдигна капака. В кутията имаше вълнисто гравирана кама. Дръжката и ефесът бяха с проста изработка, практични, а доколкото успя да види Лостара, самото острие не беше забележително с нищо, ако се изключеше гравировката. Адюнктата затвори кутията и се обърна към краля.
— Благодаря, ваше величество. Ще ценя високо този…
— Чакайте — прекъсна я Техол, стана и се приближи до нея. — Я да го видим това… — Вдигна отново капака, след което се обърна към Бъг. — Не можа ли да избереш нещо по-хубаво, Цеда? Канцлерът трябва да е покрусен, след като вече го видя!
— Покрусен е, ваше величество. Уви, Цеда беше под известни ограничения…
— Извинете ме — каза адюнктата. — Трябва ли да разбирам, че това оръжие е омагьосано? Боя се, че тази пикантност ще се загуби в мое присъствие.
Старецът се усмихна.
— Направих каквото е по силите ми, Тавори от Дома Паран. Когато се изправите пред своята най-ужасна необходимост, разчитайте на това оръжие.
Адюнктата едва не отстъпи назад стъписана и Лостара видя как и малкото цвят, останал на лицето й, изведнъж се отцеди.
— Моята… най-ужасна… необходимост? Цеда…
— Както казах, адюнкта — отвърна Бъг, без погледът му да трепне, — когато е нужна кръв. В името на оцеляването и нищо друго.
Лостара видя как Тавори изгуби дар слово — нямаше представа защо. „Освен ако адюнктата вече знае каква ще е тази необходимост. Знае и е ужасена от този дар.“
Адюнктата кимна и затвори кутията.
Техол гледаше Бъг намръщено. После се върна при стола си и седна.
— Желая ви щастлив път, адюнкта. И на вас, Лостара Юил. Не пренебрегвайте брат ми, той има много дарби. Много повече от мен, със сигурност… — И се намръщи, като видя кимването на Бъг.
Джанат го потупа по рамото.
Техол се навъси още повече.
— Разчитайте на Брис Бедикт, докато минавате през кралство Болкандо. Познаваме съседите си и неговият съвет би трябвало да се окаже ценен.
— Ще разчитаме на това, ваше величество — отвърна адюнктата.
Малко след като малазанките напуснаха, Техол се обърна към Бъг.
— Богове, изглеждаш окаяно.
— Не обичам сбогуванията, ваше величество. В тях винаги има някакъв намек за… окончателност.
Джанат седна на една от страничните пейки.
— Не очакваш да видиш повече малазанците ли?
След кратко колебание Бъг отвърна:
— Да. Не очаквам.
— А Брис? — попита Техол.
Бъг примига и отвори уста, но кралят вдигна ръка да го спре.
— Не, този въпрос не трябваше да се задава. Съжалявам, стари приятелю.
— Ваше величество, брат ви притежава непроучени… дълбочини. Сила, ненакърнима преданост към честта… и, както добре знаете, той носи в себе си определено наследство, и макар да не мога да оценя мащаба на това наследство, вярвам, че потенциалът му е огромен.
— Ловко се измъкна — отбеляза Джанат.
— Поне опитах, ваше величество.
Техол въздъхна и се отпусна в стола.
— Доста объркан бе този завършек на нещата, не мислите ли? Малко, което да развеселява, и още по-малко, което да забавлява. Трябва да знаете, че обичам да скачам от една забавна нелепост на друга. Последният ми жест на малазанската сцена трябваше да е най-драматичният. Вместо това усещам вкуса на нещо, което много напомня за пепел в устата ми и е крайно неприятно.