На съюзниците му сред сенаните вече бе наредено да му откраднат близначките на Хетан. Щеше да ги вземе в домакинството си, а щом стигнеха възрастта на кървенето, щеше да ги вземе за жени. Съдбата на Хетан оставяше на други. Момчето, истинският син на Имасс, трябваше да бъде убито, разбира се. И Кафал, за да се прекъсне веднъж завинаги родословието на Хъмбръл Тор.
Размишленията му за чакащата го слава бяха прекъснати от внезапната поява на двама съгледвачи. Носеха някого.
Баргаст — но не от неговите.
Марал Еб вдигна ръка, спря бойния си отряд и затича напред да срещне съгледвачите.
Баргастът беше в ужасно състояние. Лявата му ръка под лакътя беше заминала, а чуканчето гъмжеше от личинки. Огън беше стопил половината му лице и парчета от бронята му от калаени монети лъщяха в подпухналата кожа по гърдите му. По фетишите, полюшващи се от колана му, Марал разбра, че е от Змиеловите, един от по-малките кланове.
Намръщи се и махна с ръка да разпъди мухите.
— Жив ли е?
Един от съгледвачите кимна и каза:
— Не задълго, водачо.
— Положете го долу, леко. — Марал Еб коленичи до младия воин, преглътна отвращението си и заговори: — Змиелов, отвори очи. Аз съм Марал Еб от бараните. Говори ми, дай ми последните си думи. Какво те сполетя?
Оцелялото око, което се отвори, беше пълно със слуз, мръсножълто, обкръжено от напукана подпухнала плът. Устата за миг се раздвижи безмълвно, после думите заизлизаха хрипливо.
— Аз съм Бенден Ледаг, син на Каравт и Елор. Запомни ме. Само аз оцелях. Аз съм последният Змиелов, последният.
— Войска на ак’рините ли ме чака?
— Не знам какво те чака, Марал Еб. Но знам какво чака мен — проклятие. — Лицето му се сгърчи от болка.
— Отвори окото си — погледни ме, воине! Кажи ми за своя убиец!
— Проклятие, да. Защото избягах. Не устоях, не умрях със своите. Побягнах. Уплашен заек, мишка в тревата. — Говоренето пресушаваше и последните жизнени сокове в него и дъхът му стържеше. — Бягай, Марал Еб. Покажи ми как… как оцеляват страхливците.
Марал Еб вдигна юмрук, за да удари раздърдорилия се глупак, но се овладя и отпусна ръка.
— Бараните не се боят от враг. Ще отмъстим за теб, Бенден Ледаг. Ще отмъстим за Змиеловите. И дано душите на падналите твои ближни те заловят.
Издъхващият глупак успя някак да се усмихне.
— Ще ги чакам. Имам шега за тях, да, която ще ги накара да се усмихнат — както съм го правил винаги. Виж, Заравоу, той няма причина да се смее, защото откраднах жена му — насладата й откраднах… — Изсмя се хрипливо. — Каквото слабите мъже… правят винаги. — Окото му изведнъж се впи в Марал Еб. — И теб, баран, и теб ще чакам. — Усмивката повехна, лицето се отпусна и сетният дъх излезе от зяпналата уста.
Марал Еб се вгледа за миг в невиждащото вече око. После изруга и се изправи.
— Оставете го на враните. Надуйте роговете — предните съгледвачи да се върнат. Ще вдигнем лагера си тук и ще се подготвим — мъст има в бъдещето ни и тя ще е сладка.
Две от шестте жени извлякоха трупа на конетърговеца до дерето и го изтъркаляха вътре. Чуха змиите, които плъзнаха в гъстите храсти, бързо се отдръпнаха и се върнаха при другите.
Хесанрала, водачката на този боен отряд Кожорези, вдигна очи от сбруята, която наместваше на новия си кон, усмихна се, когато двете жени заскубаха трева, за да изтрият кръвта и мъжкото семе от дланите си, и рече:
— Погрижете се за конете си.
По-близката хвърли настрана оцапаните треви и каза:
— Усойници. Папратта гъмжи от усойници.
— Поличби ни дебнат — измърмори другата.
Хесанрала се намръщи.
— Нож за думите ти, Ралата. — Махна с ръка. — Виж какъв късмет имахме. Коне за всички ни и три в повече, торба монети, киснат в мента бедерин и три мяха вода — а и не се ли позабавлявахме с това жалко същество? Не го ли научихме на даровете на болката?
— Всичко това е истина — отвърна Ралата, — но усетих сенки в нощта и шепот на злокобни криле. Нещо ни дебне, Хесанрала.
Бойната водачка изръмжа и се метна на коня си.
— Ние сме Акрата Баргаст. Кожорезите. А кой не се бои от жените убийци на Акрата?
Ралата плю на ръцете си и хвана юздите на единствения оседлан кон — на търговеца ак’рин, който бе присвоила по право, след като ножът й пръв бе докоснал плътта на мъжа. Пъхна крак в стремето и се метна на гърба на животното. Хесанрала беше млада. Това бе първият й път като боен водач и тя се престараваше. Обичайно беше опитен воин доброволно да придружи отряд на нов боен водач, за да не тръгнат зле нещата. Но Хесанрала не се вслушваше в съветите на Ралата, гледаше на благоразумието като на проява на боязън, предпазливост и страхливост.