Тя намести парчетата морантски хитин, които служеха за броня при Акрата, и нагласи точно в средата гръдната плоча от Злато. После грижливо вкара в ноздрите си широките кухи костени щифтове, които правеха жените Акрата най-красивите сред Бялото лице Баргаст, и обърна коня си срещу Хесанрала.
— Този търговец — заговори водачката с леко ръмжене — се връщаше при своите, както всички добре знаем, след като го подгонихме от лагера си. Ще проследим старата пътека, по която беше тръгнал, ще намерим колибите на ак’рините и ще ги избием всички до един.
— Пътеката води на север — отвърна Ралата. — Не знаем какво има на север. Може да се натъкнем на хиляда воини ак’рини.
— Ралата врещи като новородено, но не чувам никакъв пронизващ писък на ястреб. — Хесанрала се извърна към другите. — Чува ли някоя от вас крилатия ловец? Не, само Ралата.
Ралата въздъхна и махна отегчено с ръка.
— Омръзна ми с теб, Хесанрала. Връщам се в лагера. А колко жени ще се стекат при моя вик? Не пет. Не, ще съм водачка на сто, може и на повече. Ти, Хесанрала, няма да живееш дълго… — Погледна другите и отчаяна видя презрението на лицата им. Но пък те бяха твърде млади. — Тръгнете с нея на север и може да не се върнете. Които искат да живеят, да дойдат с мен.
Никоя не помръдна от мястото си, така че Ралата сви рамене, обърна коня и подкара на юг.
След като прехвърли едно възвишение и препусналият в обратната посока отряд се скри от погледа й, Ралата дръпна юздите. Ръцете й щяха да се оцапат с кръвта на пет глупави момичета. Повечето щяха да разберат основанията й да ги напусне. Познаваха Хесанрала в края на краищата. Но изгубилите дъщерите си семейства щяха да й обърнат гръб.
Имаше ястреб. Знаеше го със сигурност. А петте деца нямаха пастир, нямаха хрътка, която да ги пази. Е, тя щеше да е тази хрътка, ниско в тревите по дирите им, винаги бдителна. И удареше ли ястребът, щеше да спаси колкото може от тях.
Обърна и подкара по дирята им.
Ниските каменни грамади бяха подредени в низ по билото и надолу по склона. Навята пръст се беше струпала от едната страна и предлагаше убежище за дърветата рилфир с ниските им чворести клони с остри бодли. Високи треви бяха израсли на гъсти туфи от другата страна.
Туул знаеше за какво са тези камъни — древни заслони и пътни белези по земята, вдигнати от ловците Имасс, — тъй че не се изненада, когато стигнаха до края на склона и се озоваха на ръба на пропаст. Дъното й бе гъсто обрасло с дръвчета сколбъри. Туул знаеше и че под пръстта има кости, гъсто натрупани на дълбочина два или три човешки боя. Тук имассите бяха подгонвали в големия сезонен лов стада, за да паднат и загинат. Ако някой разкопаеше под дръвчетата, щеше да намери останки от бед и тенаг: натрошените им кости и рога, бивни и забити върхове на копия от сив кварц. Щеше да намери тук-там и скелети на ай, повлечени през ръба на пропастта от устрема на стадата; и може би по някой окрал, защото прерийните мечки често преследваха бед и се оказваха пленени от устремния им бяг, особено когато се използваше огън.
Поколение след поколение убийствен лов се трупаха в тези пластове и накрая всички тенаг бяха изчезнали, а с тях и окрал, и ай — и кух беше вятърът, и лишен от живот без дивия вълчи вой, без пронизителния рев на мъжките тенаг, и дори бед бяха отстъпили място на по-малките си братовчеди, бедерините, които също щяха да са изчезнали, ако двукраките им ловци бяха преуспели.
Но не бяха и Онос Т’уулан знаеше причината за това.
Стоеше на ръба, с дълбока скръб в душата, и копнееше за връщането на великите зверове от своята младост. Очите му обходиха лъжовния терен от двете страни на ямата и той видя в ума си къде се е вихрила жътвата — видя в ума си късовете месо, носени на жените, които чакаха до малките, застлани с кожа ями, пълни с вода, която се вдигаше на пара, загрята до кипване от нажежените камъни, и наяве видя нагънатата земя, издаваща готварските ями, и туфите зеленина на мястото на старите огнища — а ето там, отстрани, големия скален блок с леко вдлъбнатата повърхност, осеяна с дълги кокали, нацепени, за да се извади костният мозък.
Можеше почти да подуши силната миризма, почти да чуе монотонните песни и бръмченето на насекомите. И воя на чакащите своя ред по границата на бивака койоти. Крясъците на лешоядните птици високо в небето, пърхането на ризани и шепота на хищни пеперуди. Можеше да усети пушеците, наситени с миризмата на цвърчаща мас и опърлена козина.