Имало беше последен лов, последен сезон, последна нощ на доволни песни около огньовете. Следващата година не беше заварила никого тук. Вятърът беше скитал самотен, цветя бяха цъфтели там, където се беше проляла кръв.
Беше ли скърбил вятърът без песен, която да се понесе на дъха му? Или беше стихнал в очакване на първите ревове на зверска болка и страх, за да открие, че никога вече няма да дойдат? Беше ли копняла земята за тътена на хиляди копита и меките лапи на тенаг? Жадувала ли беше за пороя от хранителни сокове, които да нахранят децата й? Или тишината, която бе намерила, е била блажен мир за изтерзаната й кожа?
Имаше сезони, в които стадата закъсняваха. А после, с все по-голяма честота, сезони, в които стадата изобщо не идваха. И Имасс гладуваха. Измършавели, принудени да тръгнат по други земи в отчаяното търсене на храна.
Ритуалът на Телланн бе заобиколил естественото, неизбежно заличаване на Имасс. Избегнал беше справедливите последствия от тяхното безпътно късогледство.
Зачуди се дали в най-горния пласт кости може да се намерят скелети на Имасс. На малцината, дошли тук да видят какво може да се извади от миналогодишния лов, долу под оглозганите трупове — съсухрени ивици месо и кожа, недооглозгани лепкави копита. Бяха ли коленичили в безпомощното си объркване? Кухото в коремите им беше ли въззовало кухия вятър отвън, за да се слеят в истината, че две празни мълчания си принадлежат?
Ако не беше Телланн, Имасс щяха да са познали съжалението — не като призрачен спомен, а като жесток ловец, проследил ги чак до сетните им залитащи стъпки. И това щеше да е справедливо, каза си Туул.
— Лешояди в небето — каза до него воинът баргаст.
— Да, Бакал, близо сме — отвърна Туул.
— Значи е както каза. Баргасти са загинали. — Сенанът помълча, след това отрони: — Но все пак шаманите ни не усетиха нищо. Ти не си от нашата кръв. Как го научи, Онос Т’уулан?
Подозрението така и не си отиваше. Това недоверчиво, неспокойно отношение към чужденеца, който щеше да поведе могъщите Бели лица в нещо, което всички вярваха, че ще е праведна, дори свята война.
— Това е място на свършеци, Бакал. И все пак, ако знаеш къде да гледаш — ако знаеш как да гледаш, — откриваш, че някои свършеци никога не свършват. Самото отсъствие вие като наранен звяр.
Бакал изсумтя скептично.
— Всеки смъртен вик намира място, където да замре, а отвъд чака само тишина. Говориш за ехо, което не може да съществува.
— А ти говориш с убеждението на глух, който твърди, че каквото не чуваш, не съществува. С такова мислене ще се озовеш в капан, Бакал. — Извърна се към воина баргаст. — Кога народът ти ще разбере, че вашата воля не управлява света?
— Питам те как го научи — каза Бакал и се намръщи, — а ти отвръщаш с обиди.
— Не разбирам какво ви обижда, Бакал.
— Страхливостта ти ни обижда, Боен водач.
— Отказвам да приема предизвикателството ти, Бакал. Както и предизвикателството на Ригис, и на който и да е друг, ако се изпречи на пътя ми — до връщането ни в лагера.
— А щом се върнем? Сто воини ще се надпреварват кой първи да пролее кръвта ти. Хиляда. Нима си представяш, че можеш да устоиш на всички?
Туул помълча за миг.
— Бакал, виждал ли си ме как се бия?
Воинът се озъби.
— Никой от нас не те е виждал. Пак отбягваш въпросите ми!
Зад тях стотина недоволни воини сенан слушаха всяка тяхна дума. Но Туул нямаше да се обърне с лице към тях. Не можеше да откъсне очи от пропастта. „Мога да извадя меча си. И да ги подкарам като добитък, да ги подгоня, да крещя след тях и да ги накарам да бягат, да ги накарам да сменят посоката, та древните редици камъни да не им оставят друг път освен към пропастта…“
„… и ще е като едно време — писъци и ревове, пукот на кости, грохот на смазани тела — ще е като ехо от миналото!“
— Имам въпрос за теб, Бакал.
— Тъй ли? Ами задай го и чуй как един баргаст отвръща на това, което го запитат!
— Може ли кланът Сенан да си позволи да изгуби хиляда воини?
Бакал изсумтя.
— Може ли Бойният водач на Бялото лице Баргаст да оправдае избиването на хиляда свои воини? — продължи Туул. — Само за да докаже правотата си?
— Няма да преживееш мен, камо ли хиляда!
Туул кимна и каза:
— Видя ли колко трудно е да отговаряш на въпроси, Бакал?
Тръгна покрай ръба на пропастта и заслиза по склона отляво — съвсем леко спускане в долината всъщност. Ако животните бяха по-умни, щяха да използват него. Но страхът ги беше тласкал все напред и напред. Заслепявал ги беше и оглушавал. Беше ги тласкал към ръба на пропастта. Към смъртта им.