„Гледайте, мои воини, и вижте как бягам.“
„Но не от вас ме е страх. Маловажна подробност, защото, виждате ли, на ръба на пропастта му е все едно.“
— Кое проклето племе е това? — попита Скиптър Иркулас.
Съгледвачът се намръщи.
— Търговците ги наричат Нит’ритал — отличават ги сините черти по боята на бялото им лице.
Бойният водач на ак’рините се разкърши, за да отпусне мускулите на кръста си. Беше мислил, че е оставил зад себе си проклетата война! Не беше ли преживял достатъчно, за да си е заслужил малко отдих? След като беше искал само мирен и кротък живот в клана си, да си играе на мечка с внуците, да ръмжи, докато те му налитат от всички страни с писъци и го мушкат с кожените ножове — където им падне. Толкова обичаше дългите си „предсмъртни гърчове“ — и винаги си запазваше един последен изненадващ скок, когато всички са повярвали, че гигантската мечка най-после наистина е умряла. Децата писваха и се пръскаха, а той лягаше отново и се смееше, докато не остане без дъх.
В името на ордата духове, беше си заслужил мир. Но му беше дошло… това.
— Та колко юрти са, казваш? — Паметта му напоследък течеше като пробит мях.
— Шест, може би седем хиляди, Скиптър.
— Нищо чудно, че са изяли половината от онова стадо бедерини, откакто го оградиха преди месец — изсумтя Иркулас и почеса бялата четина, набола по брадичката му. — Двайсет хиляди обитатели значи. Точна ли е преценката според теб?
— Има диря от голям боен отряд, тръгнал на изток преди ден.
— Което още повече намалява броя на воините… диря, казваш? Баргастите са станали немарливи.
— Нагли, Скиптър. Все пак вече избиха стотици ак’рини…
— Зле въоръжени и лошо охранявани търговци. И това ги е възгордяло? Е, този път ще се изправят срещу истински воини ак’рини — потомци на воини, които са съкрушавали нашественици от Оул, Ледер и Д’расилани! — Извърна се към първия си заместник. — Гават! Приготви крилата за щурма. Щом постовете ни видят, свири Сбора. Видим ли лагера, нападаме.
Наблизо имаше достатъчно воини, за да чуят заповедта му, и през редиците изтътна тихо зловещо ххунн.
Иркулас присви очи към съгледвача.
— Върни се при крилото си, Илдас — и прегазете постовете им, ако можете.
— Казват, че жените на баргастите са също толкова опасни като мъжете.
— Несъмнено. Избиваме всички, наближилите кървенето девойки също. Децата ще направим ак’рини, а тези, които се съпротивляват, ще ги продадем като роби на Болкандо. Но стига приказки. Разхлаби стрелите в колчана си, Илдас — за свои имаме да отмъщаваме!
Скиптър Иркулас обичаше да играе на мечка с внуците си. Беше добре пригоден за тази роля. Упорит, трудно податлив на гняв, но както ледериите и някои други бяха открили, пази се от червения огън в очите му — предвождаше воините ак’рини от три десетилетия и нито веднъж не беше побеждаван. А ак’рините бяха най-страховитата конница по равнините.
Един пълководец се нуждае от нещо повече от свирепост, разбира се. Няколко мъртви ледерийски генерали бяха допуснали грешката да подценят коварството на Скиптъра.
Баргастите се бяха развихрили да избиват търговци и коневъди. Иркулас не го интересуваше гонитбата на проклетите чети за набези насам-натам — не и засега поне. Не, той щеше да удари самите домове на тези баргасти от Бялото лице — и да остави след себе си само кости и пепел.
„Двайсет хиляди. Седем до десет хиляди бойци вероятно е завишена преценка — макар да казват, че старите и сакатите сред тях са малко, защото пътят им в тези земи явно е тежък.“
Тези баргасти бяха страховити воини. В това Иркулас изобщо не се съмняваше. Но разсъждаваха като крадци и изнасилвачи, с войнствеността и наглостта на разбойници. За война бяха жадни, така ли? Е, той щеше да им даде война.
Страховити воини бяха тези Бели лица, да.
Колко ли щяха да издържат?
Камз’трилд мразеше да го оставят на пост. Да гази през торта на бедерини — и не малко кокали напоследък, след като бе започнало клането за подготовката за зимата, — да го тормозят хапещите мухи и вятърът да навява пясък в лицето му: до вечерта бялата му смъртна маска ставаше сиво-кафява. Освен това не беше толкова стар, че да не може да затича вчера с бойния отряд на Талт — не че Талт се съгласи, еднозъбият му кучи син.
Камз наближаваше възраст, в която плячката се превръщаше не толкова в лукс, колкото в необходимост. Наследство трябваше да струпа, нещо, което да остави за близките си — не можеше да си губи последните години воинска сила тук, толкова далече от…
Гръм?
Не. Коне.
Беше на един хребет, гледащ към още по-висок точно на север — може би трябваше да отиде на него, но бе решил, че е много далече, — и когато се обърна и присви очи натам, видя първите ездачи.