Щеше да е чудесен ден за клане. Сагант се засмя отново.
Инталас бе приключила своята част. Сега беше ред на Сагант. Щяха да приключат бързо с тези баргасти — тя пак погледна към фронта на бурята, — да, трябваше да е бързо. Почернелите кореми на облаците сякаш стържеха по земята, напомняха й за пушек — но не можеше да долови никакъв мирис на степен пожар — не, а това беше необичайно, притеснително. Бурята все още беше на повече от левга, но се приближаваше бързо.
Тя се обърна към съгледвачите си.
— Щом започне сражението, ще препуснем да намерим по-добър изглед — и ако някои баргасти се откъснат и побегнат, разрешавам да ги подгоните. Справихте се добре — тия глупаци са изтощени и не подозират нищо, а в момента селото, което оставиха, сигурно гори под ръката на Скиптъра.
Те й отвърнаха с хладни усмивки.
— Може би — добави тя — ще успеем и да пленим някои, за да им върнем ужасните мъчения, които така жестоко нанесоха над наши невинни сънародници.
Това ги зарадва още повече.
Бедит видя как един от ездачите се скри от другата страна на хребета и това смътно го обезпокои. Каква можеше да е причината, освен да отиде при друг отряд, скрит в падината зад хълма? От друга страна, там можеше да има цяло село, пълно със стотици уплашени глупци.
Бавно се изправи… и усети първия тътен под краката си.
Обърна се към бурята и очите му се разшириха. Огромните набъбнали облаци изведнъж бяха закипели и се надигаха. Стени от прах или дъжд се спускаха от тях до земята, но не в плътен фронт, както би очаквал човек. По-скоро безброй завеси, движещи се в накъсана редица под причудливи ъгли… и вече можеше да се види нещо като бяла пяна, кипнала в подножията на тези завеси.
Град.
Но ако това беше вярно, парчетата град трябваше да са големи колкото юмруци — още по-големи дори, — иначе изобщо нямаше да ги види от толкова далече. Барабанният тътен под краката му разтърси целия хълм. Обърна се бързо към ак’рините и видя, че препускат право към него.
Под градушката и мълниите! Наду рога, а след това вдигна копието си и затича надолу към Талт и другите.
Тъкмо стигна до редиците им, когато ак’ринските конници се появиха зад баргастите, а след това и от двете им страни, и започнаха да се събират в тристранно обкръжение. Бедит изруга и се обърна към хълма, от който току-що се беше спуснал. Съгледвачите се бяха изтеглили встрани, а пред очите му — едва чуваше тревожните викове на хората си през гръмотевичния грохот — на билото се появиха първите редици пехотинци. Правоъгълни щитове, брадви с остри шипове, железни шлемове, плътна линия, настъпваща в строй. Редица след редица излизаха на хълма и тръгваха надолу на вълни.
„Ето я битката, която толкова искахме. Но тя ще е последната за нас.“ От гърлото му се изтръгна непокорен вой.
Талт до него — стъписан и замаян от гледката — потръпна, но миг след това изправи рамене и извади меча си.
— Ще им покажем как се бият истински воини! — Посочи с меча настъпващите пехотинци. — Нит’ритал! Напред!
Инталас ахна. Баргастите връхлитаха срещу пехотинците в безредно множество, нагоре. Вярно, бяха по-едри, но стегнатият строй щеше да ги посрещне като желязна стена, настръхнала от остриета на брадви.
Очакваше баргастите да спрат, да се огънат — и тогава ак’ринските редици щяха да настъпят, да притиснат диваците, докато те се пръснат в безреден бяг — а щом побегнеха, конницата щеше да се изсипе от фланговете и щяха да полетят стрели, а в другия край на долината копиеносците щяха да наведат оръжията си и да се понесат в галоп срещу бягащите баргасти.
Никой нямаше да се измъкне.
Тътен, блясък на мълнии, ужасен усилващ се грохот… но очите й останаха приковани в щурмуващите баргасти.
Стовариха се върху първите редици на ак’рините и Инталас извика стъписана, когато първата линия сякаш просто изчезна под безумно свирепия напор на огромните баргастки воини. Мечовете засякоха. Ръбовете на щитове се заогъваха. Парчета от разбити шлемове се разлетяха из въздуха. Трите първи редици бяха изтласкани, ак’ринският легион се огъна… баргастите се врязваха все по-дълбоко… Скоро строят на ак’рините щеше да се разкъса, разцепен на две.
Сагант трябваше да е видял същото от позицията си с копиеносците. По брой баргастите почти не отстъпваха на пешаците на Инталас, а яростта им беше ужасяваща. Мрак поглъщаше дневната светлина, а блясъците на мълнии от запад предлагаха замръзнали, отчетливи картини на битката, разгаряща се вече от всички страни: вълна след вълна стрели се сипеха по фланговете на баргастите, устремният щурм на Сагант и неговите копиеносци бързо се приближаваше към най-задните вражески воини… а те, съвсем безразлични към заплахата в тила им, продължаваха да напират напред и нагоре.