Но в атаката имаше логика — ако успееха да разкъсат ак’ринския легион, пред тях щеше да се отвори път, а в настъпилия хаос след пробива копиеносците щяха да се смесят с пехотинците и да си пречат взаимно; стрелците пък щяха безполезно да се лутат в сумрака, за да различат неприятел от свой. Целият ред в боя щеше да се изгуби.
Инталас гледаше невярващо как легионът се огъва. Баргастите вече бяха оформили клин и той се забиваше все по-дълбоко.
Пробиеха ли и излезеха ли на чист терен, без съпротива пред себе си, можеха да се обърнат и да дадат силен отпор — можеха дори да контраатакуват, да почнат да избиват пръснатите пехотинци и обърканите копиеносци.
Инталас се извърна към трийсетимата си съгледвачи и викна:
— След мен!
И ги поведе по задния склон на хълма в тръс, а после в галоп, за да заобиколят и да се озоват срещу очаквания пробив в легиона.
— Когато баргастите пробият, нападаме, разбрахте ли? Стрели, а после сеч със сабите — в самото острие на клина. Тъпчем ги, забавяме ги, задържаме ги — дори със собствените ни мъртви коне и собствените ни мъртви тела, задържаме ги!
Успя да види как една трета от крилото стрелци се отдръпна на изток — реагираха на заплахата, но може би нямаше да са готови навреме.
„Проклетите варвари!“
Инталас, третата дъщеря на Скиптъра, се изправи на стремената, впила поглед в огъващите се редици на легиона. „Деца мои, майка ви няма да се върне у дома. Никога повече няма да види лицата ви. Никога…“
Внезапен взрив накара конете да се олюлеят. Земята изригна… и тя видя човешки фигури, кръжащи из въздуха, изхвърлени на една страна, докато бурята поразяваше фланга на запад, биеше и събаряше хълмовете, поглъщаше ги цели. Инталас едва успя да се задържи на коня си и зяпна с ужас кипналия гребен от огромни канари и назъбени скали, който се вдигна над съседния хълм…
Нещо огромно и плътно надвисна от най-близкия облак — извиси се и изпълни половината небе. А основата му врязваше извита вълна пред него, сякаш разкъсваше самата земя. Лавината се изсипа по склона в грохотна вълна.
Цяло крило конни копиеносци просто изчезна под яростния порой, а след това първите канари се стовариха в кипящото множество баргасти и ак’рини.
В този момент удари мълнията. Камшици сребристи лъчи заплющяха от тъмния надвиснал облак и раздраха овъглени пътеки през копиеносците на Сагант и залитащите отстъпващи пехотинци. Тела пламваха като факли — мъже, жени, коне, — светкавицата затанцува от желязо на желязо в безумна паяжина от огън и разруха. Плът изригваше на взривове от кипнала кръв. Коси пламваха като сухи тръстики…
Някой крещеше в ухото й. Инталас се обърна… а после махна с ръка — трябваше да бягат. Далече от бурята, далече от касапницата — трябваше да…
Оглушителна бяла светлина. Непоносима болка, а след нея…
Сякаш мечът на бог бе посякъл през хълмовете от другата страна на долината, нито един хребет не беше останал. Нещо огромно и неумолимо бе тласнало върховете в долината и бе погребало лагера на Змиеловите под грамада каменни отломки. Тук-там между канарите се мяркаха останки — късове платнища и кожа, раздрани дрехи, чучела фетиши, вързопи с пера, разцепени колове — имало беше и премазана плът, макар вече да бяха останали само оглозганите кости, счупени, разбити, стърчащи — още по-ужасна бе черната коса, отпрана от черепите от клюновете на враните и пометена от вятъра по целия склон пред тях.
Ригис бе избутал настрани онемелия Бакал и гледаше намръщено кошмарната сцена. След малко плю на земята и викна:
— Това ли е нашият враг, Боен водач? Ба! Земен трус! Какво, срещу скали и пръст ли ще воюваме? Хълмовете ли ще мушкаме? Реките ли ще караме да кървят? Доведе ни до това? На какво се надяваш? Да те молим да ни изведеш от разгневената земя? — Извади тълвара си. — Стига сме си губили времето. Изправи се на честен двубой пред мен, Онос Т’уулан — оспорвам правото ти да водиш Бялото лице на Баргаст.
Туул въздъхна.
— Отвори си очите, Ригис. Какво разместване на земята не оставя цепнатини? Събаря върховете на хълмове, без да докосне подножията им? Изравя три — може би повече — бразди през равнината, и всички се сливат в тази долина, всяка удря в центъра на лагера на Змиеловите? — Посочи северния ръкав на долината. — Какво земетресение посича стотици бягащи баргасти? Виждаш ли ги, Ригис — виждаш ли пътя от кости?
— Нападатели ак’рини, възползвали се от отчаянието на оцелелите. Отвърни на предизвикателството ми, страхливецо!