— А пророчествата, Бакал? — И Туул се усмихна лукаво, видял намръщеното му лице.
— Пророчествата могат да се тълкуват всякак, Боен водач. Е, ще говориш ли?
Туул махна към долината под тях.
— Това не е ли достатъчно красноречиво?
— Купи верността ни с истината, Онос Т’уулан. Дари ни всички с равна мяра.
„Да, така ставаш водач. Всичко друго е под съмнение. Всеки друг път е непроходим лабиринт от заблуди и цинизъм.“
Туул кимна и каза:
— Нека първо погледнем падналите Змиелови.
Двамата съгледвачи дойдоха по залез. Бяха млади и Марал Еб — седеше край огъня от тор, над който цвърчаха късове конско месо — не им знаеше имената, но възбудата, която видя на лицата им, събуди вниманието му. Той посочи единия и нареди:
— Ти ще говориш. И по-бързо — каня се да ям.
— Бойна група Сенан — каза съгледвачът.
— Къде?
— Бяхме тръгнали по дирята на Змиеловите, Боен водач. Вдигнали са лагер в една падина на по-малко от левга оттук.
— Колко?
— Сто, не повече. Но, Боен водач, има още нещо…
— Казвай бързо!
— Онос Т’уулан е с тях.
Марал Еб се изправи.
— Сигурен ли си? Само със сто? Глупак!
Двамата му по-малки братя притичаха, чули думите му, и Марал Еб се ухили.
— Размърдайте воините — ще ядем в поход.
— Сигурен ли си, Марал? — попита единият му брат, най-малкият от тримата.
— Удряме — изръмжа Бойният водач. — В тъмното. Избиваме ги. Но никой да не убива Туул. Да го ранят, да, но да остане жив. Ако някой го убие от нехайство, ще заповядам жив да го одерат и после да го опекат. Хайде, бързо — боговете ни се усмихват.
Бойният водач на бараните поведе своите четири хиляди воини през хълмистите равнини в гълтащ земята бяг. Съгледвачът, който бе докладвал, тичаше леко на двайсет крачки пред тях, водеше ги по дирята; други се бяха пръснали по фланговете. Луната все още не бе изгряла, а и когато изгрееше, щеше да е бледа — в тези нощи най-ярката светлина идваше от накъсаните резки на юг, а и тя едва стигаше, за да хвърля сенки.
Съвършена нощ за удар. Никое от другите племена изобщо нямаше да разбере истината — в края на краищата със смъртта на Туул и сто несъмнено елитни воини Сенан щяха да са осакатени и кланът Баран бързо щеше да спечели надмощие, след като Марал Еб придобиеше статута на Боен водач на всички Бели лица на Баргаст. А не беше ли в интерес на всеки воин на Баран да скрие истината? Моментът беше идеален.
Оръжията и броните бяха стегнати и загърнати в платно и кожа и войската тичаше в почти пълна тишина. Скоро предният съгледвач забърза обратно към колоната. Марал Еб даде знак и воините зад него спряха.
— Долината е на двеста крачки напред, Боен водач. Запалили са огньове. Ще има постове…
— Не ме учи какво да правя — изръмжа Марал Еб и привика братята си. — Сагал, вземи своите Трошачи на черепи на север. Кашат, ти отведи своите хиляда на юг. Стойте на сто крачки от постовете, ниско до земята, и оформете дълбок полумесец. Няма как да избием стражите безшумно, тъй че изненадата няма да е пълна, но имаме смазващо числено превъзходство, тъй че е все едно. Аз ще поведа моите две хиляди право навътре. Никой не бива да избяга, тъй че оставете петстотин души пръснати широко зад вас. Може да ги подкараме на запад за малко, тъй че гледайте да сте готови да завъртите полумесеците си, за да затворим този път. — Замълча. — Чуйте добре това. Тази нощ нарушаваме най-святия закон на Белите лица — но нуждата укрепва ръката ни. Онос Т’уулан предаде баргастите. Отне ни честта. Заклевам се тук, пред всички, да обединя отново клановете ни и да ни поведа към слава.
Лицата около него бяха сдържани, но той успя да види блясъка в очите на хората си. Бяха с него.
— Тази нощ ще почерни душите ни, братя мои, но през остатъка от живота си ще ги пречистим. Вървете!
Онос Т’уулан седеше до гаснещия огън. Лагерът бе затихнал — всички мислеха за онова, което им беше казал, и се мъчеха да приемат истината, да я осъзнаят.
Вековете смиряват и най-великите народи, разголват всички самозаблуди. Гордостта има своето място, но не и за сметка на трезвата истина. В Дженабакъз Белите лица ходеха с високо вдигнати глави, сякаш не съзнаваха, че културата им отива към неизбежния си край. Че са ги изтласкали в негостолюбиви земи. Че ферми, а след тях градове се вдигат по земя, която някога са смятали за свещена, за своя по право, за свои ловни полета и пасища. А навсякъде около тях бъдещето показваше лица много по-ужасни и гибелни от всичко, което можеше да постигне бялата боя — когато Хъмбръл Тор ги беше довел тук, на този континент, го беше направил с пълното съзнание за предстоящото заличаване на неговите баргасти, ако останат в Дженабакъз, обсадени от напредъка.