Пророчествата изобщо не засягат такива неща. По природа те са проглас на себичност, изпълнени с гордост и бляскави съдби. Хъмбръл Тор обаче бе успял хитро да извърти едно-две от тях така, че да са от полза.
„Жалко, че си отиде — бих предпочел да съм до него, вместо на негово място. Бих предпочел…“
Туул бавно затвори очи. „Ах, Хетан… деца мои… простете ми.“
Стана и се извърна към най-близкия огън.
— Бакал.
— Боен водач?
— Извади камата си, Бакал, и ела при мен.
Воинът за миг замръзна. После стана и извади ножа си. И се приближи колебливо, несигурно.
„Моите воини… достатъчно кръв се проля.“
— Забий го дълбоко, точно под сърцето ми. Когато падна, започни да викаш — колкото можеш по-силно. Викай: „Туул е мъртъв! Онос Т’уулан лежи пронизан! Бойният ни водач е убит!“ Разбираш ли ме, Бакал?
Воинът зяпна и бавно отстъпи назад. Други бяха чули думите на Туул и вече се надигаха, събираха се. Туул пристъпи към Бакал.
— Побързай, Бакал — ако цениш живота си и живота на родствениците си тук. Трябва да ме убиеш… веднага!
— Боен водач! Аз няма да…
Ръцете на Туул излетяха напред и стиснаха дясната китка и пръстите на Бакал около дръжката на ножа.
Той изпъшка, опита се да се изтръгне, но се оказа безпомощен срещу силата на Туул. Имассът го придърпа към себе си.
— Запомни — викай, че съм мъртъв! Това е единствената ви надежда…
Бакал се опита да пусне ножа, но огромната, широка като лопата ръка на Туул стискаше пръстите му като пръстчета на дете. Другата, стиснала китката му, го придърпа неумолимо напред.
Върхът на ножа се опря в кожената броня на Туул.
Бакал се задърпа отчаяно, но стиснатата му от Туул ръка не помръдна. Баргасът опита да се смъкне на колене и ставата на лакътя му изпука изкълчена. Той зави от болка.
Другите воини — замръзнали наоколо — изведнъж се втурнаха към тях.
Но Туул не им остави време. Заби камата в гърдите си.
Внезапна, заслепяваща болка. Той пусна китката на Бакал, залитна назад и зяпна забития до дръжката в гърдите му нож.
„Хетан, обич моя, прости ми.“
Около него вече ехтяха викове — страх, ужасна паника, а след това Бакал, на колене, вдигна глава и срещна погледа му.
Беше изгубил глас, но го помоли с очите си. „Извикай моята смърт! Духовете да ме вземат — извикай я силно!“ Имасс залитна и падна тежко по гръб.
Смъртта. Забравил бе горчивата й целувка.
„Толкова отдавна… отдавна.“
„Но познах един дар. Вкусих въздуха в дробовете си… след толкова време… след векове на прах. Сладкия въздух на любовта… но сега…“
Зацапани от нощ лица се струпаха над него, бяла боя като кост.
„Черепи? Ах, братя мои… ние сме прах…“
„Прах и нищо друго…“
Марал Еб чу тревожните викове от лагера на Сенан. Изруга, надигна се и ясно видя стражите — всички тичаха назад към лагера.
— Проклети богове! Трябва да нападнем…
— Чуйте! — извика съгледвачът. — Боен водач… чуй какво викат!
— Какво?
А после чу. Очите му бавно се разшириха. „Възможно ли е да е истина? Нима Сенан са взели нещата в свои ръце?“
„Разбира се! Та те са баргасти! Бели лица!“
Вдигна високо меча си и изрева:
— Баран! Чуйте думите на своя боен главатар! Приберете оръжията! Предателят е убит! Онос Т’уулан е убит! Да слезем долу и да срещнем братята си!
В отговор — оглушителен вой.
„Ще трябва да издигнат някого — няма да отстъпят върховенството толкова лесно. Като нищо може да пролея нечия кръв тази нощ все пак. Но никой няма да остане дълго на пътя ми. Аз съм Марал Еб, убиец на стотици.“
„Пътят е открит.“
„Открит е.“
Бойният водач на Баран поведе воините си към долината.
За да вземе плячката си.
Хетан се събуди в нощта. Широко отворените й, но невиждащи очи се напълниха със сълзи. Въздухът в юртата беше спарен, тъмнината тежеше, задушаваща като саван. „Съпруже мой, сънувах полета на душата ти… сънувах милувката й на устните ми. Миг, само миг, а после сякаш буен вятър те отвя.“
„Чух вика ти, съпруже.“
„О, такъв жесток сън, любими.“
„А сега… прах надушвам във въздуха. Изгнили кожи. Сухия вкус на стара смърт.“
Сърцето й туптеше като траурен барабан, силно, тежко. „Този вкус, миризмата.“ Посегна и опипа устните си. И усети по тях прашинки.
„О, любими, какво се е случило?“
„Какво се е случило…“
„С моя съпруг — с бащата на моите деца — какво се е случило?“