Пое хрипливо дъх и прогони непристойния страх. Такъв жесток сън.
Кучето до постелята на сина им тихо изскимтя, а след миг детето изведнъж изхлипа и заплака.
И тя узна истината. Такава горчива истина.
Присвита във високите треви, Ралата огледа струпаните около огъня фигури. Никоя не беше помръднала, откакто ги наблюдаваше. Но конете се дърпаха на коловете и дори оттук тя можеше да надуши страха им. А не го разбираше, защото не можеше да види нищо — никаква заплаха, отникъде.
Все пак беше странно, че никоя от сестрите й не се беше събудила. Всъщност те изобщо не се движеха.
Объркването й се смени с тревога. Нещо не беше наред.
Погледна назад към дерето, където бе оставила коня си. Животното изглеждаше съвсем спокойно. Ралата прибра оръжията си, изправи се и застъпва безшумно напред.
Хесанрала може да беше твърдоглава млада глупачка, но беше Акрата — трябваше вече да е станала и да събира другите с безмълвния език на жестовете — змия ли пълзеше между копитата на конете? Миризма някаква във вятъра?
Не, нещо изобщо не беше наред.
Когато се приближи на десетина крачки, подуши миризмата на жлъчка, изпражнения и кръв.
Ралата се приближи още. Бяха мъртви. Вече го знаеше. Не бе успяла да ги защити… Но как? Що за враг можеше да се е промъкнал до тях? Та те бяха баргасти! Акрата! Още по здрач се бе приближила достатъчно, за да наблюдава как подготвят бивака си. Видяла беше как изтриха конете. Видяла беше как ядоха и пиха бира от меха на Хесанрала. Не бяха оставили пост — явно разчитаха на конете, ако се приближи някаква опасност. Но Ралата бе останала будна, дори беше видяла как по едно време конете се раздвижиха тревожно.
Под миризмата на смърт имаше още нещо, мазна горчивина, която й напомняше за влечуги. Пак погледна ак’ринските коне — не, не се дърпаха боязливо от змия в тревите. Мятаха глави, изпъваха уши в една посока, после в друга, въртяха очи.
Пристъпи предпазливо към светлината на огъня. Щом се запалеше, сухата тор гореше жарко, но не ярко, бързо затихваше до буци пулсираща пепел. В смътно бледата им светлина успя да види прясна кръв и лъснало месо, месо от посечените тела.
Никакви забивания на нож, никакви прободни рани. Не, тези рани бяха нанесени от ноктите на огромен звяр. Мечка? Огромна котка? Но ако беше така, защо звярът не беше отмъкнал поне едно тяло… да се нахрани? Защо бе пренебрегнал конете? И как така Ралата не бе видяла нищо? Как така никоя от сестрите й не бе успяла да нададе предсмъртен вик?
Изкормени, с прерязани гърла, с разпрани гърди — видя гладко отсечените от корен ребра. Нокти, остри като мечове — или наистина мечове? Изведнъж си спомни, преди години, на един далечен континент, който някога бяха наричали свой дом, онези гигантски двукраки гущери. К’Чаин Че’Малле, подредени в безмълвни редици пред града, наречен Корал. Мечове в краищата на китките им вместо длани… но не, раните, които виждаше тук, бяха други. Какво тогава бе събудило този спомен?
Ралата бавно вдиша, дълбоко, силно, превъртя лютите миризми в ума си. „Мирисът, да. Макар че тогава беше по-… спарен, по-наситен със смърт.“
„Но вкусът на езика — същият.“
Конете се задърпаха, замятаха глави, изпънаха въжетата докрай. Смътен полъх на вятър — шушнене на криле…
Ралата се хвърли по очи на земята, превъртя се и запълзя към краката на конете — трябваше да се скрие от онова, което бе надвиснало горе.
Във въздуха се чу тупане, съсък на изпъната кожа… тя зяпна нагоре в нощта, засече огромен крилат силует, погълнал откос звезди. Внезапен блясък — и изчезна.
Конете се укротиха.
Чу смях в главата си — не собствения си смях, а нещо студено, презрително, което вече заглъхваше в някаква вътрешна далечина. А после и ехото си отиде.
Ралата се измъкна между краката на конете и се изправи. Съществото бе отлетяло на северозапад. Разбира се, нямаше как да се улови дирята му, но имаше посоката.
Не бе успяла да защити сестрите си. Но може би щеше да успее да отмъсти за тях.
Пустинните земи с основание бяха наречени така, но пък Торент винаги го беше знаел. За последен път бе намерил вода преди два дни и меховете, вързани за седлото, щяха да стигнат за не повече от още един. Пътуването нощем бе единствената възможност, след като бе разгарът на лятото, но конят му бе измършавял, а единственото, което можеше да види пред себе си под смътната лунна светлина, бе огромна плоска шир от изпечена от слънцето глина и късове натрошен камък.
През първата нощ след раздялата му с Кафал и Сеток се беше натъкнал на разрушена кула, разядена като гнил зъб, стените й като че ли се бяха стопили от неимоверна горещина. Разрушението беше толкова дълбоко, че не бе оцелял нито един прозорец, никаква облицовка дори и скелетът на конструкцията се виждаше като хлътнала решетка, оплетена с нещо като усукани въжета. Никога не беше виждал нещо, което и в най-малка степен да наподобява това, и суеверният страх му попречи да се приближи.