Оттогава не беше видял нищо интересно, нищо, което да наруши монотонността на безжизнения пейзаж. Никакви могили, никакви хълмове, нито дори древни останки от кошари за мириди, родара и кози, каквито често можеше да се намерят из Оул’дан.
Малко преди разсъмване пред него, точно на пътя му, се очерта изгърбена фигура, едва стърчаща над напуканата скала. Прокъсана опърпана кожа, заметната върху свитите тесни рамене. Рядка сива коса сякаш се рееше над главата, понесена от смътната въздишка на вятъра. Плетена пола от гнили ивици змийска кожа се диплеше надолу по седящото тяло. Той се приближи. Фигурата беше с гръб към него, неподвижна. Торент спря на пет крачки зад нея.
Труп ли беше? Ако се съдеше по спеченото теме под рехавата коса, вероятно да. Но кой щеше да остави просто така свой близък в тази безжизнена равнина?
И изведнъж фигурата проговори и Торент се сепна.
— Глупакът. Точно той ми трябваше.
Гласът стържеше като пясък, кух като издълбана от вятъра пещера. Не можеше да се разбере дали е на мъж, или на жена.
— И какво да правя сега? — с нещо като тихо ръмжене продължи гласът.
Воинът оул се поколеба, после каза:
— Говориш езика на моя народ. Оул ли си? Не, не може да си оул. Аз съм последният. А облеклото ти…
— Нямаш отговор значи. Е, това се очакваше. Всъщност изненадата е чувство толкова рядко за мен, че вече не помня вкуса й. Нека да е по твоему тогаз — този свят и нуждите му са твърде необятни за такъв като теб. Той щеше да се справи по-добре, разбира се, но вече е мъртъв. Това е толкова… дразнещо.
Торент слезе от коня и свали единия мех.
— Сигурно си прежаднял, старче.
— Да, гърлото ми е попресъхнало, но нищо не може да се направи за това.
— Имам малко вода…
— Която ти трябва повече, отколкото на мен. Все пак жестът е мил. Глупав, но пък повечето мили жестове са такива.
Торент заобиколи, за да застане срещу стареца, и се намръщи. По-голямата част от лицето му беше скрита в сянката на изпъкнало чело, но се виждаше нещо като грубо сплетени плитки или нишки. Успя да зърне смътен блясък на зъби, потрепери и неволно направи жеста „зло да бяга“.
Отвърна му хриплив смях.
— Вашите духове на вятъра и пръстта, воин, са мои деца. И си въобразяваш, че такива защити ми действат? Но чакай, има я все пак, нали? Дългата нишка на обща кръв помежду ни. Може да съм глупава да си мисля такива неща, обаче ако някой си е спечелил правото да е глупав, то със сигурност съм аз. Тъй че се подчинявам на този… жест.
Фигурата се надигна с потракване на кокали и скърцане на сухи стави и Торент видя дългите масури на голи спаружени гърди; кожата бе напукана и прогнила, хлътналият корем — посечен и нарязан. Ръбовете на раните бяха засъхнали и спечени, а в самите цепнатини имаше толкова тъмнина, че сякаш тази жена бе изсъхнала отвътре и беше цялата отвън.
Торент облиза пресъхналите си устни, преглътна и промълви едва чуто:
— Мъртва ли си?
— Живот и смърт е толкова стара игра. Твърде стара съм, за да я играя. Знаеш ли, тези устни някога са докосвали устните на Сина на Тъмата. В дните на нашата младост, в един свят далече от този. Далече, да, но не много по-различен в крайна сметка. Но каква полза от тези мрачни уроци? Виждаме и правим, но нищо не знаем. — Съсухрената й ръка направи въртелив жест. — Глупакът забива нож в гърдите си. Мисли си, че е свършило. Той също нищо не знае, защото, виждаш ли, аз няма да пусна.
Думите, колкото и да бяха объркващи, все пак смразиха Торент. Мехът се люшна в ръката му, сякаш му се присмя с тежината си.
Главата се вдигна и под изпъкналия лоб Торент видя лице от мъртва кожа, опъната над изпъкнали скули. Черни дупки се впиха в него над вечна усмивка. Сплетените нишки, за каквито ги бе помислил, се оказаха ивици кожа — сякаш някой ноктест звяр беше раздрал лицето на старата жена.
— Трябва ти вода. На коня ти му трябва зоб. Ела с мен и ще спася безполезния ви живот. После, ако имате късмет, може и да намеря причина да ви оставя живи.
Нещо подсказа на Торент, че да й откаже е невъзможно.
— Името ми е Торент.
— Знам ти името. Едноокия вестител ме помоли за теб. — Тя изсумтя. — Сякаш съм прочута с милостта си.
— Едноокия вестител ли?
— Мъртвият ездач, от Долината на Гуглата. Не знае покой напоследък. Поличба, жестока като смях на врана, тъй иде Ток-младши — но нима не ценя интимността на сънищата си? Груб е.