— Той и моите сънища терзае, Стара…
— Не ме наричай така. Това е… неточно. Наричай ме по име, а името ми е Олар Етил.
— Олар Етил — каза Торент. — Той ще дойде ли пак?
Тя кривна глава и помълча за миг.
— Както скоро ще открият, за тяхно съжаление, отговорът е да.
Слънчева светлина се изсипа над грозната сцена. Присвил изкълчената си ръка, Бакал стоеше с още неколцина сенани. Зад тях новопровъзгласилият се Боен водач на Белите лица Марал Еб викаше на воините си да се събудят. Изтеклата нощ бе дълга. Въздухът миришеше на разлята бира и повръщано. Бараните се надигаха с недоволно сумтене, не им се искаше да оставят блажената забрава на съня.
Пред Бакал и другите бе равната земя, където доскоро беше бивакът им — нито шатра не беше останала, нито един огън не тлееше вече. Сенаните, смълчани и мрачни, бяха готови да започнат своя поход към дома. Недоволен ескорт за новия Боен водач.
Мухите също се будеха. Врани кръжаха горе и скоро щяха да накацат, за да се хранят.
Тялото на Онос Т’уулан беше насечено, плътта обезкостена и парчетата разхвърляни навсякъде. Костите му бяха грижливо натрошени, парчетата разхвърляни. Осем воини на Баран се бяха опитали да счупят кремъчния меч и се бяха провалили. Накрая го бяха бутнали в огън, накладен от тор и дрехите и кожите на Туул, а след това, след като всичко бе изгоряло, десетки воини барани бяха пикали върху опушения камък, за да го строшат. Бяха се провалили, но оскверняването бе пълно.
Гневът на Бакал кипеше черен и хапещ като киселина. Но колкото и силен да беше, не можеше да разкъса възела на вината, стегнал самото ядро на съществото му. Още усещаше дръжката на камата в ръката си, можеше да се закълне, че отпечатъкът й ще остане на дланта му като дамга. Гадеше му се.
— Той има свои в лагера ни — каза воинът до него, едва чуто. — Жени на Баран, омъжени за сенани. И други. Жената на Столмен, майка й. Знаем каква ще е съдбата на Хетан — а Марал Еб няма да ни позволи да тръгнем преди него — не ни вярва.
— И не би трябвало, Страл — отвърна Бакал.
— Да бяхме ние повече, а те — по-малко…
— Знам.
— Бакал, казваме ли на Бойния водач? За врага, който описа Онос Т’уулан?
— Не.
— Тогава той ще ни отведе на смърт.
Бакал го погледна намръщено.
— Не сенаните. — Огледа лицата пред себе си, за да прецени въздействието на думите си, и кимна. — Трябва да се откъснем.
— В империята Ледер — каза Страл. — Както каза Туул. Договаряме поселение. Сключваме мир с ак’рините.
— Да.
Замълчаха отново и очите им неизбежно се извърнаха към сцената пред тях. Към останките на поругания им Боен водач, към безбройните знаци на жестоко светотатство. Към това тъжно, осквернено утро. Към тази мръсна, прокълната земя. Враните бяха накацали и вече подскачаха наоколо, клюновете кълвяха.
— Ще я осакатят и ще заколят децата — каза Страл и се изплю, за да се изчисти от мръсотията на думите. — До вчера, Бакал, ние щяхме да се включим. Всеки от нас щеше да я вземе. Един от нашите ножове като нищо можеше да вкуси мекотата на детските гърла. А сега, виж ни. Пепел в устата ни, прах в сърцата ни. Какво стана? Какво ни направи той?
— Показа ни бремето на достойния мъж, Страл. А то жили, да.
— Използва те жестоко, Бакал.
Воинът погледна отеклата си ръка и поклати глава.
— Аз го провалих. Не разбрах.
— Ако ти си го провалил — изръмжа Страл, — значи всички го провалихме.
Нямаше смисъл да оспорва това, реши Бакал.
— Като си помислиш, че го наричахме страхливец…
Пред тях и зад тях враните танцуваха.
Някои пътища е по-лесно да се оставят от други. Мнозина вървят, за да търсят бъдещето, но намират само миналото. Други търсят миналото, за да го подновят, и откриват, че миналото изобщо не е такова, каквото са си го представяли. Човек може да върви, за да търси приятели, и да намери само непознати. Човек може да копнее за близост, но да намери само жестока самота.
Малко пътища предлагат дара на поклонничеството, място някъде напред и някъде в сърцето, и двете в края на пътя.
Вярно е също тъй, че някои пътища изобщо не свършват и че това поклонничество може да се окаже бягство от спасение, и всички тежести, които носи човек, трябва да се върнат отново там, откъдето са дошли.
Капка по капка кръвта градеше изтъркан камък и пръст. Капка по капка Пътят към Галан се откриваше. Изтощена, вечно на ръба на треската, Ян Товис, Кралицата на шейките, пълководец на хилядите обезсърчени и изгубени, водеше окаяните глупци все напред. Отстрани сенките се сгъстяваха в мрак, а тя все вървеше.