Глад мъчеше хората й. Жажда ги терзаеше. Животните залитаха и издъхваха. Беше забравила, че бе избрала този древен път, за да облекчи пътуването, да се промъкнат невидими през кралството на ледериите. Беше забравила, че трябваше да го оставят — а вече бе твърде късно.
Пътят беше повече от път. Беше река и течението й се усилваше, държеше здраво всичко, което носеше, и ставаше все по-бързо, все по-бързо. Тя можеше да се бори — всички можеха да се борят — и да не постигнат нищо повече освен да се удавят.
Капка по капка тя захранваше реката, а пътят ги теглеше напред.
„Отиваме си у дома. Исках ли това? Исках ли да позная всичко, което сме изоставили? Исках ли истината, край на загадките за нашите начала?“
„Поклонничество ли е това? Преселение? Ще намерим ли спасение?“
Никога не беше вярвала в такива неща. Нечакан благослов, блажено освобождение — това бяха мигновени опиянения, към които човек може да се пристрасти точно толкова лесно, колкото към всеки опиат, докато не зажаднее за фалшивото бягство толкова, че живият, разумен свят избледнява, изцеден от целия живот и почуда.
Не беше пророк. Но те искаха пророк. Не беше свята. Но молеха за благословията й. Посоката, която бе избрала, не обещаваше път към слава. Но те я следваха безпрекословно.
Кръвта й не беше река, но как течеше!
Никакъв усет не бе останал за време. Никакъв преход на светлина, за да бележи утро, обед и привечер. Тъмнина навсякъде около тях, напред и назад, тъмнина, раждаща на вихри спарен въздух, вкуса на пепел, вонята на овъглено дърво и напукан от огън камък. Колко дълго бе продължило? Представа нямаше.
Но хора зад нея падаха. Умираха.
„Къде е домът? Лежи отпред. Къде е домът? Изгубен далече зад нас.“
„Къде е домът? Вътре е, изкормен и кух, чака да бъде напълнен отново.“
„Къде е Галан?“
„В края на този път.“
„Какво е обещанието на Галан? Той е дом. Аз… трябва да преодолея това. В кръг и в кръг — развихрена лудост, лудост. Никога ли няма да се върне светлината? Това ли е шегата: че спасението е навсякъде около нас, макар да оставаме вечно слепи за него?“
„Защото вярваме… трябва да има път. Пътуване, изпитание, място, което да бъде намерено.“
„Вярваме в пътя. И като вярваме в него, го градим, камък по камък, капка по капка. Кървим заради вярата си и докато кръвта изтича, мракът се сгъстява…“
— Пътят към Галан не е път. Някои пътища… изобщо не са пътища. Обещанието на Галан не е от тук до там. То е от сега до тогава. Мракът… мракът идва отвътре.
Истина, а повечето истини са прозрения.
Тя отвори очи.
Зад нея от пресъхналите гърла се надигна стенещ хор. Хор на хиляди. Звукът се извиси в отпор на устремената черна вода по каменни брегове, изригна на вълна и затича между овъглени пънове, нагоре по склоновете отляво.
Ян Товис стоеше на брега, без да вижда реката, забързана покрай пръстите на ботушите й. Погледът й се бе извисил, вряза се през пелени от дим и се спря върху безмълвните тъмни руини на огромен град.
Градът.
Карканас.
Шейките се бяха върнали у дома.
„Нима… нима сме у дома?“
Въздухът бе като в гробница, като в запустяла крипта.
И тя видя, и разбра. „Карканас е мъртъв.“
„Градът е мъртъв.“
„Галан — ти ни излъга.“
Ян Товис нададе вой. Падна на колене в ледената вода на река Ерин.
— Излъга ни! Излъга!!!
Сълзи бликнаха от очите й, потекоха по страните й. Солени мъниста закръжиха и замъждукаха в безжизнената река.
Капка по капка.
Да захранят реката.
Йедан Дериг поведе коня си напред — копитата зачаткаха по камъните — и отпусна юздите, та животното да пие. Присви ранената си ръка и мълчаливо загледа коленичилата си изгърбена сестра.
Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той вдигна глава и присви очи към далечните развалини.
Пули пристъпи до него. Младото й лице се беше сгърчило от потрес.
— И ние… вървяхме… до това?
— Слепият Галан ни даде път — каза Йедан Дериг. — Но на какво държи един слепец повече от всичко друго? Само на онова, което е сладко в очите му — последните гледки, които е видял. Ние последвахме пътя към спомените му. — Сви рамене, помисли малко и добави: — Какво, в името на Блудния, очакваше, вещице?
Конят му беше пил достатъчно. Той дръпна юздите и го обърна.
— Сержант! Развърни войниците — пътуването свърши. Погрижи се за лагера. — Обърна се към двете вещици. — Вие двете, превържете раните на Сумрак и я нахранете. Ще се върна скоро…
— Къде отиваш?
Йедан Дериг се взря в Пули за миг, след това смуши коня и го подкара покрай вещицата надолу по брега.