На хиляда разтега по-натам каменен мост прекрачваше реката, а отвъд него широк път водеше към града. Под моста се бе образувала заплетена преграда, достатъчна, та реката да се разлее в издължена блатиста плитчина от отсамната страна.
Когато се приближи, Йедан видя, че повечето от преградата е сякаш от усукани метални пръти и тел.
Трябваше да забави коня, докато се промъкне през наноса, но най-сетне успя да го изкара нагоре от брега и на моста.
Копитата замятаха буци тиня. Под моста водата бе прорязала тесен, по-бърз канал. По двата бряга имаше ръждясала смет и отломки, чийто произход трудно можеше да се определи.
Щом излезе на пътя, погледът му се прикова в извисяващата се арка на градската порта. Но нещо в странната, чужда архитектура замая главата му и той се загледа към хоризонта вдясно — там от ниски тромави сгради се издигаха масивни кули. Не беше сигурен, но му се стори, че може да различи накъсани валма дим от върховете им. След малко реши, че това, което вижда, е от вятъра и че тягата в кулите издърпва нагоре пепел.
По пътя имаше купчини ръждясал метал и блуждаещи на светлината скъпоценни накити. Трупове бяха задръствали някога този път, но костите отдавна бяха изгнили на прах.
Пъстрата светлина мяташе бледи петна по стените на града… камъните, вече се виждаше ясно, бяха почернели от сажди, дебела кора, която лъщеше като обсидиан.
Йедан Дериг спря пред арката. Пътят бе отворен — никакви следи от порти не бяха останали, само буци ръжда на мястото на огромните панти. Виждаше широка улица отвъд арката и прах по камъните, като натрошен въглен.
— Напред, кон.
И принц Йедан Дериг влезе в Карканас.
Трета книга
Само прахта ще танцува
13.
Дойдоха късно в пустата земя и погледнаха със злоба шестте вълка, които ги наблюдаваха от ръба на хоризонта. С тях имаше стадо кози и десетина черни овце. Не отчетоха вълчето притежание на това място, защото за тях притежанието бе човешката корона, която никой друг нямаше право да носи. Зверовете бяха готови да споделят борбата за оцеляване, в лов и плячка, а вряскащите кози и блеещите овце имаха меки гърла и безгрижието бе съвсем обичайна слабост сред стадата. Още не бяха научили нрава на тези двукраки натрапници. Стада се поддържаха от много същества. Вълците често бяха споделяли храната си с врани и койоти и бяха спорили понякога с тромави мечки над вкусна плячка.
Когато се натъкнах на пастирите и дългата им къща на едно плато над долината, видях шест вълчи черепа на колове над главната порта. От пътуванията си като менестрел знаех достатъчно, за да има нужда да питам — в края на краищата това беше сказание, втъкано в нашия вид. Не бяха нужни думи и за мечите кожи по стените, нито за кожите от антилопа и окачалката от рога на лос. Нито вдигнах вежди при вида на купчината кости на бедерини в боклучната яма и на лешоядите, убити до отровеното месо, оставено за койотите.
Същата нощ пях и разказвах истории, за да се отплатя за подслона. Песни за герои и велики подвизи, и пастирите бяха доволни, бирата се лееше и яхнията бе вкусна.