Поетите приличат на същества, способни да се вмъкнат под кожата на мъж, жена, дете и звяр. Има някои тайно белязани сред тях, заклети в култа към дивото. И онази нощ споделих отровата си, а на заранта оставих безжизнена къща, без и едно псе останало да изскимти, и седнах на един хълм със свирката си, за да призова отново дивите зверове. Защитавам притежанието им, когато те не могат, и не вдигам глас в защита против обвинение в убийство. Но смирете ужаса си, приятели: не съществува никакъв универсален закон, който да приписва повече ценност на един човешки живот от този на див звяр. Защо изобщо трябва да си въобразявате друго?
— Дойде при нас предрешен като херцог от някаква затънтена гранична крепост — място толкова отдалечено, че никой и не помисли да го заподозре. А поведението му, суровото му изражение и мълчанието му съвпадаха напълно с ленивите ни представи за такъв мъж. Никой от нас не можеше да оспори, че има нещо у него, някаква рядко виждана в един двор самоувереност. В очите му, като изпънали вериги вълци, подскачаше дивото — жриците направо се подмокряха. Но, както щяха да открият, семето му беше много силно. И не беше на Тайст Андий.
Силхас Руин разбърка огъня с пръчка да съживи пламъците. В тъмното се разлетяха искри. Руд гледаше смъртнобледото лице на воина, пъстрата игра на оранжевата светлина, която сякаш рисуваше по него кратки мигове живот.
Силхас Руин продължи:
— Властта се притегляше към него като късчета желязо към магнит… всичко изглеждаше толкова… естествено. Далечният му произход внушаваше представата за неутралност и би могло да се твърди, ако погледнем назад, че Драконъс наистина бе неутрален. Готов бе да използва всеки Тайст Андий, за да укрепи амбициите си, а как можехме изобщо да си представим, че в самата сърцевина на неговата страст има любов?
Погледът на Руд се плъзна встрани от Силхас Руин, нагоре и над дясното рамо на Тайст Андий към ужасните нефритени резки в нощното небе. Опита се да измисли какво да каже, коментар някакъв: нещо хитроумно може би, или разсъдливо, или цинично. Но какво знаеше той за любовта, такава, каквато я описваше Силхас Руин? Какво изобщо знаеше за този или за който и да е друг свят?
— Консорт на Майката Тъма: след време наложи претенцията си над тази титла, все едно беше роля, която е изгубил и която се е заклел да си възвърне. — Белокожият воин изсумтя, впил очи в мъждукащите пламъци. — Кои бяхме ние, та да оспорваме тази претенция? Децата на Майката по това време бяха престанали да говорят с нея. Все едно. Кой син не би предизвикал любовника на майка си — нов любовник, стар любовник, все едно… — Вдигна очи и се усмихна на Руд. — Може би това поне разбираш донякъде. В края на краищата Удинаас беше първият и единствен любовник на Менандори.
Руд отново извърна поглед.
— Не съм сигурен дали е била замесена любов.
— Може би не. Искаш ли още чай, Руд Елале?
— Не, благодаря. Прекалено е силен.
— Трябва. За предстоящото пътуване.
Руд се намръщи.
— Не разбирам.
— Тази нощ ще пътуваме. Има неща, които трябва да видиш. Не е достатъчно просто да те водя насам-натам — не очаквам вярна хрътка по петите си, очаквам приятел, който да стои до рамото ми. Да гледаш означава да проумяваш все повече, а това ще ти трябва, когато решиш.
— Какво да реша?
— Чия страна ще вземеш във войната, която ни чака, наред с други неща.
— Други неща. Например?
— Къде да дадеш отпор и кога. Майка ти с основание избра смъртен за твой баща, Руд. Неочаквани сили произтичат от такова съчетание: рожбата често притежава най-добрите черти на двамата.
Камък изпука в огъня и стресна Руд.
— Казваш, че ще ме водиш до разни места, Силхас Руин, и че не искаш да съм само едно вярно и послушно куче. Но накрая може да стане така, че изобщо да не избера да застана до тебе. Тогава какво? Какво ще стане, ако се окажа срещу теб в тази война?
— Тогава един от нас ще умре.
— Баща ми ме остави на твоите грижи — така ли предаваш доверието му?
Силхас Руин оголи зъби в мрачна усмивка.
— Руд Елале, баща ти те остави под моите грижи не от доверие — твърде добре ме познава за това. Приеми го като първия си урок. Той споделя обичта ти към Имасс от последното им убежище, Рефугиума. Онова селение — и всяко живо същество в него — е в опасност от унищожение, ако войната бъде изгубена…
— Но портата е запечатана!
— Никой печат не е съвършен. Волята и страстта разяждат като киселина. Добре. Глад и амбиция са може би по-точни описания за това, което връхлита портата. — Взе оставеното край жаравата почерняло котле и отново напълни чашата на Руд. — Пий. Отклонихме се. Говорех за древни сили — за твоите родственици, ако щеш. Между тях Елейнт. Беше ли Драконъс истински Елейнт? Или беше нещо друго? Единственото, което мога да кажа, е, че носеше кожата на Тайст Андий за известно време, може би като горчива шега, за да се подиграе с нашата самонадеяност — кой може да знае? Тъй или иначе, беше неизбежно Аномандър, моят брат, да застане на пътя на Консорта и всички онези възможности за знание и истина стигнаха до бърз край. И до днес — добави той с въздишка — се чудя дали Аномандър съжалява, че уби Драконъс.