Руд се сепна. Умът му се беше замаял.
— А Имасс? Тази война…
— Казах ти — сопна се Силхас Руин раздразнено. — Войните са безразлични към избора на жертви. Невинност, вина, такива понятия са без значение. Овладей мислите си и ме слушай. Чудех се дали Аномандър съжалява. Знам, че аз не съжалявам. Драконъс беше студен кучи син — а с пробуждането на Бащата Светлина, да, тогава видяхме истината за неговата ревнива ярост. Консортът отхвърлен, вижте как злобата на отритнатия разпалва черен пламък в очите му! Когато говорим за древни времена, Руд Елале, намираме в думите си много по-близки неща, а всички онези чувства, които сме си въобразявали, че са нови, лумнали в собствената ни младост, откриваме, че са невъобразимо древни. — Плю в жаравата. — И точно затова поетите никога не гладуват за неща, които да възпяват, макар че рядко някой надебелява от тях.
— Аз ще защитя Рефугиума — заяви Руд, стиснал юмруци.
— Знаем. И точно затова си тук…
— Но това е безсмислено! Трябва да съм там, да стоя пред портата!
— Още един урок. Твоят баща може да обича Имасс, но теб обича повече.
Руд стана.
— Ще се върна…
— Не. Сядай. Имаш по-добър шанс да спасиш всички, като ме придружиш.
— Как?
Силхас Руин се наведе, бръкна в огъня и гребна пълни шепи жар. Вдигна ръце между двамата.
— Кажи ми какво виждаш, Руд Елале, Риад Елеис — знаеш ли тези думи, истинското си име? Те са на Тайст Андий — знаеш ли какво означават?
— Не.
Силхас Руин се вгледа в жарта в шепите си.
— Точно това. Твоето истинско име, Риад Елеис, означава Ръце от огън. Майка ти погледна в душата на своя син и видя всичко, което имаше да се види. Напълно е възможно да те е обичала, но също тъй се боеше от теб.
— Тя умря, защото избра измяната.
— Тя беше вярна на кръвта на Елейнт в себе си — но ти също тъй притежаваш и от кръвта на своя баща, смъртен, а той е мъж, когото опознах добре, когото разбрах толкова, колкото някой би могъл да разбере друг. Мъж, когото започнах да уважавам. Беше първият, който разбра целта на момичето, първият, който осъзна задачата, която ме очакваше — и знаеше, че не искам кръвта, която щеше да оцапа ръцете ми. Избра да не застава на пътя ми — още не съм сигурен какво стана при портата, за сблъсъка с Уидър, Вехнещия, и неуместния порив на горкия Феар Сенгар да застане на мястото на Скабандари — но съдбата на Кетъл беше предопределена. Тя беше семето на Азата, а едно семе трябва да намери плодородна почва. — Пусна въглените — вече изстинали — в огъня. — Тя все още е млада. Трябва й време, а ако не застанем срещу хаоса, който иде, няма да има това време — и Имасс ще умрат. Баща ти ще умре. Всички ще умрат. — Стана и се обърна към Руд. — Тръгваме веднага. Корабас ни чака.
— Какво е Корабас?
— Не е какво, а тя. Заради нея трябва да променим посоката. Мъртвият лабиринт на Каллор би трябвало да свърши работа. Корабас е Елейнт, Риад. Дракон отатарал. В една човешка душа има хаос — това е смъртният ти дар, но внимавай — на огън може да се превърне в ръцете ти.
— Дори за наречен Ръце от огън?
Червените очи на Тайст Андий сякаш помръкнаха.
— Предупреждението ми беше точно.
— Защо трябва да идем при тази Корабас?
Силхас Руин изтупа пепелта от дланите си.
— Те ще я освободят и това не можем да спрем. Решен съм да те убедя изобщо да не се опитваме.
Руд усети, че ръцете му — все още стиснати в юмруци — са изтръпнали.
— Твърде малко ми даваш.
— По-добре от твърде много, Риад.
— Защото се боиш от мен, като майка ми.
— Да.
— От теб и братята ти, Силхас Руин, кой беше най-честният?
Тайст Андий кривна глава и се изсмя.
Скоро след това два дракона се извисиха в тъмното, единият, като лъскаво злато, се хлъзна през сумрака и се стопи в мъртвешки бледи петна; другият бе костенобял, с бледнината на труп в нощта — освен двата горещи въглена на очите му.
Издигнаха се високо и още по-високо над Пустинните земи и изчезнаха от света.
След тях, в гнездо от камъни, малкият огън мъждукаше на пресекулки в ложето си от пепел, доизяждаше последното от себе си. Докато не остана нищо.