Уидал плю още веднъж, после се изправи и впи очи в Сандалат.
— Стига. — Тя отвори уста да отвърне, но той пристъпи и опря мръсен пръст до устните й. — Ако бях по-друг мъж, щях да те скъсам от бой още тук и веднага… а, не ме гледай така стъписано. Не съм тук, за да ме подритваш насам-натам всеки път, щом ти се развали настроението. Малко уважение…
— Но ти дори не можеш да се биеш!
— Може, но и ти не можеш. Мога обаче да правя някои неща. И още нещо също така мога да реша, по всяко време, щом ми писне. И ще ти го кажа веднага, адски съм близо. — После се дръпна назад. — Е, какво в името на Гуглата беше… богове на бездната!
Викът изригна от гърлото му от изненада — три огромни изгърбени чернокожи демона стояха на пътя точно зад мъртвия кон. Един държеше кривак от плавей — приличаше на палка за барабан в грамадните му ръце — и продължаваше да бъхти по премазан от бой труп. Другите двама следяха ударите, все едно преценяваха ефекта. Синкава кръв се беше разплискала на пътя и някакви други, по-трудно определими секрети от пихтията, останала от жертвата им.
Сандалат промълви много тихо:
— Твоите нахти… джагътите бяха непоправими шегаджии. Ха-ха. А тази пихтия беше Форкрул Ассаил. Шейките, изглежда, са пораздвижили нещата — вероятно всички са мъртви всъщност, а този е останал с намерението да разчисти всички изостанали — или може би да мине през портала и да избие всички бегълци на брега, онези, които току-що оставихме. Вместо това се натъкна на нас — и на твоите демони Венат.
Уидал избърса кръвта от очите си.
— Май, хм, започвам да виждам прилики. Омагьосани ли бяха досега?
— В известен смисъл. Заклинание, подозирам. Те са соултейкън… или може би д’айвърс. Все едно, точно този свят предизвика преобръщане — или превръщане — кой може да каже кой вид е първоначалният в края на краищата?
— Но какво общо имат джагътите с всичко това?
— Те създадоха нахтите. Или поне така разбрах — магът Обо в град Малаз като че ли беше сигурен в това. Разбира се, ако той е прав, то те са успели да направят нещо, което никой друг не е успявал — измислили са как да оковат дивите сили на соултейкън и д’айвърс. Сега, съпруже, се почисти и си оседлай нов кон — не можем да останем тук дълго. Продължаваме по този път, докато не потвърдим избиването на шейките, а след това се връщаме откъдето дойдохме. — Тя помълча за миг. — Дори и с тези Венат ще сме в опасност — щом има един Форкрул Ассаил, трябва да има още.
Демоните Венат явно бяха решили, че са приключили с бъхтенето, защото се отдалечиха на няколко крачки от пихтията, струпаха се и заоглеждаха единственото си оръжие за щети.
„Богове, все пак са си едни тъпи нахти. Само по-големи.“
„Ужасна мисъл.“
— Уидал.
Той се обърна към нея.
— Съжалявам.
Уидал сви рамене.
— Всичко ще е наред, Санд, стига да не очакваш да съм такъв, какъвто не съм.
— Нимандър, Аранта, Десра, всички те може да ме дразнеха, но се боя за тях. Много се боя за тях.
Той поклати глава.
— Подценяваш ги според мен, Санд. — „И дано призракът на Фаед да ни прости на всички за това.“
— Дано да си прав.
Той тръгна да свали седлото. Погледна обезглавеното животно и въздъхна:
— Трябваше да ти дам име поне. Заслужаваше го.
Умът й беше свободен. Можеше да се плъзне между острите кристали кварц, осеяли равнината, където не живееше нищо, на повърхността поне. Можеше да се шмугне под коравата като камък глина дотам, където диамантите, рубините и опалите се криеха от жестокия зной. Всичкото богатство на тази земя. А дълбоко в ронещия се мозък на живи кости, увити в засъхващо месо, се свиваха трескави светове, където кипеше кръв. В миговете преди самия край тя можеше да надвисне зад пламнали блеснали очи — яркостта, която е последният поглед към всички околни неща — към всички драгоценни гледки — яркостта, която възвестява сбогуване. Този поглед, знаеше вече тя, не блестеше само при старите, макар навярно да се полагаше единствено на тях. Не, тук, в тази измършавяла, бавна, хлъзгава змия той беше маякът, лумнал в очите на деца.
Но тя можеше да отлети от тези неща. Можеше да се издигне високо и все по-високо, да яхне мъхнатите гръбчета на пеперудите или перата на крилете на лешояди. И да гледа отгоре, докато кръжи и кръжи, да гледа издъхващото далече долу влечуго — червената опърлена нишка, която мъждука и бавно се тътри напред. Нишка от храна, възелчета от обещание, безбройните жили спасение — и да види всички парчета и късчета, които отпадат след нея, а после надолу и надолу, все по-ниско, да яде и да кълве сбръчкана кожа, да изтръгва блясъка от очи.
Умът й беше свободен. Свободен да твори красота с множество красиви, ужасни думи. Можеше да плува през хладния език на загубата, да се издига, за да докосне драгоценни повърхности, да се гмурка в непроницаемо черни дълбини, където пърхат натрошени мисли, където дъното е сътворило необятни изкусни сказания.