Сказания за падналите, да.
Никаква болка нямаше тук. Освободената й воля не помнеше никакви болни стави, никакви полепнали мухи по нацепени разранени устни; никакви почернели раздрани стъпала. Свободна беше да се рее и да пее над гладни ветрове и утехата бе съвсем естествено, разумно, уместно състояние на битие. Грижите се смаляваха, бъдещето не заплашваше с никаква промяна на онова, което е било, и човек лесно можеше да повярва, че това, което е било, ще бъде винаги.
Можеше да е голяма тук, да плиска вода по прелестни цветя, да топи пръсти в приказни фонтани, да заприщва реки и да поглъща дървета. Да пълни езера и езерца с отровна смет. Да пълни въздуха с горчиви пушеци. И нищо никога нямаше да се промени, а дойдеха ли промени, никога нямаше да засегнат нейната голямост, съвършената й заетост с дребни чудатости и капризи. Светът на големите бе толкова хубав, нали?
А ако костеливата змия на техните деца сега се скиташе издъхваща в една стъклена пустош, какво от това? Големите не ги интересуваше. Дори оплаквачите между тях — техните грижи имаха резки граници, не далече, едва на няколко стъпки отстояние, охранявани граници с дебели стени и настръхнали кули, а извън тях имаше мъчителна жертва, а отвътре имаше удобство. Големите знаеха какво да пазят и знаеха също тъй колко надалече да мислят, което не беше далече, не беше далече, изобщо не беше далече.
Дори думи, особено думи, не можеха да проникнат през тези стени, не можеха да надмогнат тези кули. Думите рикошираха от упоритата глупост, безмозъчната глупост, стъписващата, изумяваща глупост. Срещу глупавия поглед думите бяха безполезни.
Умът й бе свободен да блаженства в голямостта, след като бездруго знаеше, че никога няма да стигне до нея. И това бе нейната лична заетост, скромна, не много чудата, не чак толкова капризна, но нейна собствена, което значеше, че я притежава.
Чудеше се какво притежават големите сега. Извън това убийствено наследство, разбира се. Велики изобретения под пластове пясък и прах. Горди паметници, които дори паяци не можеха да очертаят, дворци пусти като пещери, скулптури, прогласящи безсмъртие на ухилени бели черепи, пана, излагащи на показ величествени мигове, за да напълнят стомасите на молци. Всичко това — такова дръзко, жизнерадостно наследство.
Полетяла високо сред пеперуди, лешояди, риназан и рояци скакалци, тя беше свободна. А загледаше ли се надолу, виждаше безредни шарки, щедро изрисувани по стъклената равнина. Древни алеи, улици, дворове, всичко това белязано със смътни петна, а натрошеното стъкло бе единственото, останало от възхитителната чаша на някоя неведома цивилизация.
При главата на змията и пред нея потръпваше езичето, което беше Рут, с бебенцето, което той бе нарекъл Хелд, в прегръдката му.
Можеше да се спусне, да се понесе надолу като истина, да разтърси малкото повито телце в тънките като клечки ръце на Рут, насила да отвори блесналите очи за величествената панорама от гнили дрипи и пластове филтрирана слънчева светлина, изгарящата, бликаща на вълни горещина от гърдите на Рут. Последни гледки, които да отнесе в смъртта — това беше смисълът зад блясъка на очите в крайна сметка.
Думите таяха магията на бездиханността. Но големите обръщаха гръб.
В главите им нямаше място за една изтерзана колона издъхващи деца, нито за героите сред тях.
— Толкова много загинали — каза тя на Садик, който помнеше всичко. — Бих могла да ги изредя. Бих могла да ги изредя в книга десет хиляди страници дълга. И хората ще я четат, но само до своите лични граници, а това не е далече. Само няколко стъпки. Само няколко стъпки.
Садик, който помнеше всичко, кимна и промълви:
— Един дълъг писък на ужас, Бадале. Десет хиляди страници дълъг. Никой няма да го чуе.
— Да — съгласи се тя. — Никой няма да го чуе.
— Но ти все пак ще я напишеш, нали?
— Аз съм Бадале и имам само думи.
— Светът дано се задави с тях — каза Садик, който помнеше всичко.
Умът й бе свободен. Свободен да измисля разговори. Свободен да сглобява остри кристали кварц в малки момчета, които вървят до нейните безкрайни „аз“. Свободен да улови светлина и да я сгъва и сгъва и сгъва, докато всички цветове се превърнат в един и този един е толкова ярък, че заслепява всички и всичко.
Последният цвят е думата. Виж как ярко гори: това е, което може да се види в очите на умиращо дете.