— Бадале, твоят каприз е твърде чудат. Те не искат да слушат, не искат да знаят.
— Какво пък, не е ли уместно това?
— Бадале, още ли се чувстваш свободна?
— Садик, още се чувствам свободна. По-свободна от всякога.
— Рут държи Хелд и ще занесе Хелд.
— Да, Садик.
— Ще занесе Хелд в прегръдката на голям.
— Да, Садик.
Последният цвят е думата. Виж как ярко гори в очите на умиращо дете. Виж я, само този път, преди да обърнеш гръб.
— Ще го направя, Бадале, когато, порасна. Но не и преди това.
— Не и преди това, Садик.
— Когато свърша с тези неща.
— Когато свършиш с тези неща.
— И когато свободата свърши.
— Да, Садик, когато свободата свърши.
Калит сънуваше, че е някъде, където още не беше стигнала. Над главата й имаше нисък таван от сиви кълбести облаци, като тези, които бе виждала над равнините на еланите, когато от север идваха първите снегове. Вятърът виеше, студен като лед, но беше сухо като в замръзнала гробница. Из тайгата от замръзналата земя се издигаха криви дървета като костеливи ръце и тя виждаше дупки тук-там, дупки, в които бяха заседнали десетки четирикраки зверове, умираха и замръзваха, а вятърът дърпаше и късаше пъстрите им козини и мразът боядисваше в бяло извитите им рога и обкръжаваше кухите ями на очите им.
В митовете на еланите тази гледка бе от долния свят на смъртта. Беше също тъй далечното минало, мястото на самото начало, където зноят на живота за първи път изтласкваше жестокия студ. Светът започваше в мрак, лишен от топлина. Пробуждаше се като нажежен въглен, който лумваше за много кратко, преди един ден да се върне там, откъдето е започнал. И тъй, това, което виждаше пред себе си, можеше също да е от бъдещето. Минало или в предстоящия век, беше там, където животът спираше.
Но не беше сама.
Двайсетина фигури седяха на гърбовете на мършави коне на един хребет на стотина разтега от нея. Загърнати в черни непромокаеми пелерини, с броня и с шлемове. Като че ли я наблюдаваха и я чакаха. Но ужасът задържаше Калит, все едно бе затънала до коленете в замръзнала кал.
Носеше тънка дрипава туника, а студът беше като дланта на самия Жътвар, стиснал я от всички страни. Не можеше да помръдне в неумолимата му хватка дори да искаше. Искаше й се да пропъди непознатите. Искаше й се да им закрещи, да изригне магия и да ги разпръсне. Искаше й се да ги прогони. Но нямаше такива сили. Калит се чувстваше толкова безпомощна тук, колкото се чувстваше в собствения си свят. Празен съсъд, копнеещ да бъде напълнен с дръзката сила на герой.
Вятърът раздираше мрачните фигури и ето, че най-сетне снегът дойде, посипа се като ледени игли от тежките облаци.
Ездачите се раздвижиха и изведнъж вече се спускаха по склона, копитата трещяха по замръзналата земя.
Калит се присви и се обгърна с ръце. Заскрежените ездачи се приближиха и тя успя да различи редицата от лица зад извитите предпазители на шлемовете им — смъртнобледи, с дълбоки тъмноморави сечове по тях, но безкръвни. Над ризниците носеха тънки връхни туники, униформи, осъзна тя, знак за принадлежност към някаква армия, сиво и пурпур под замръзналите петна кръв и съсиреците. Един от тях беше татуиран, украсен с фетиши от нокти, пера и мъниста — огромен варварин, може би не човешко същество дори. Но другите бяха от нейния вид — беше сигурна в това.
Спряха пред нея и нещо привлече ококорените очи на Калит към точно един определен ездач с люшкащи се кристалчета лед по сивата брада. Сивите му очи, хлътнали дълбоко в тъмните кухини, й напомниха за острия поглед на птица — студен и хищен, лишен от състрадание.
Той заговори — на езика на еланите — и от устата му не излезе дъх.
— Времето ти за Жътваря свършва. Лицето му…
— Изобщо не беше приветливо — вметна едрият кръглолик войник вдясно от него.
— Стига, Малът — отсече друг конник, еднорък и изгърбен от старост. — На теб мястото ти дори не е тук все още. Чакаме светът да ни догони. Такива са сънищата и виденията — безразлични са към десетте хиляди безпогрешни стъпки във всеки смъртен живот, още по-малко към милионите безполезни. Научи се на търпение, лечител.
— Където един отстъпи — продължи брадатият войник, — ние заставаме на мястото му.
— Във време на война — изръмжа варварският воин, който сякаш се беше улисал в оплитането на плъшата грива на мъртвия си кон.
— Самият живот е война, обречена да бъде изгубена — отвърна брадатият. — Не си мисли, че отдихът ни скоро ще дойде, Тротс.
— Той стана бог! — ревна друг войник, оголил зъби над катраненочерната си раздвоена брада. — Ние сме само рота разбити морски пехотинци!
Тротс се засмя.
— Виждаш ли колко високо се издигна, Кейдж? Поне си намери главата. Помня, че те погребах в Черното псе — търсихме я половината нощ и така и не я намерихме.