— Глътна я жаба — подхвърли друг.
Мъртвите войници се разсмяха, дори Кейдж.
Калит видя смътната усмивка на сивобрадия и тя преобрази соколовите му очи в нещо, която сякаш можеше да побере, без да трепне, състраданието на целия свят. Той се наведе и рогът на седлото се огъна и изпука.
— Да, не сме богове и няма да се опитваме да го заместим под онази изгнила качулка. Ние сме Подпалвачи на мостове и сме поставени на пост пред Портата на Качулатия — последния ни пост…
— Кога се съгласихме на това? — попита Малът изненадано.
— Предстои. Все едно, както казвах — и богове на бездната, ставате ужасно недисциплинирани в почтената си смърт, — ние сме Подпалвачи на мостове. Защо някой от вас трябва да се изненадва, че още отдаваме чест? Че още получаваме заповеди? Че още вървим в поход през всяко скапано време, което можете да си представите? — Погледна сърдито наляво и надясно, но погледът бе смекчен от лукавата извивка на устните му. — Гуглата знае, това трябва да правим.
Калит не можеше да се сдържа повече.
— Какво искате от мен?
Сивите очи отново се спряха на нея.
— Дестраянт, дори само по силата на тази титла трябва да действаш с такива като нас — вместо с Гуглата, вместо с твоя Жътвар. Виждаш ни като Стражи на Портата, но ние сме повече от това. Ние сме — или ще бъдем — новите съдници, за толкова дълго, колкото потрябва. Сред нас има железни юмруци, безмилостни и жестоки. И лечители, и магове. Убийци и саботьори, сапьори и конни стрелци, копиеносци и следотърсачи. Страхливи и храбри, стабилни воини. — Добави с полуусмивка: — И сме намерили всякакви неочаквани… съюзници. С цялата ни маскировка, дестраянт, ще бъдем повече, отколкото Жътваря беше изобщо. Ние не сме отчуждени. Не сме безразлични. Виждаш ли, за разлика от Гуглата, ние помним какво е да си жив. Ние помним всеки един миг на копнеж, на отчаяна нужда, на болка, която идва, когато никакви молби не печелят нито миг опрощение, никакво умоляване не носи нито миг милост. Ние сме тук, дестраянт. Когато не остане друг избор, призови ни.
Ледът на този свят сякаш се разби около Калит и тя се олюля, щом топлината нахлу в нея. Благословена топлина. Изохка и се взря в неназования воин. Сълзи изпълваха очите й.
— Това… това не е смъртта, която си представях.
— Не е, признавам. Ние сме Подпалвачите на мостове. Ние ще устоим. Но не защото сме били по-велики приживе от всеки друг. А защото, дестраянт, не сме с нищо по-различни. Сега, отговори ми като дестраянт, Калит от Ампелас Вкоренения, достатъчно ли сме?
„Нима нещо е достатъчно? Не, това е твърде лесно. Помисли над отговора си, жено. Той заслужава поне това.“
— Естествено е да се боиш от смъртта — каза тя.
— Да.
— И така би трябвало да бъде — изсумтя онзи, когото бяха нарекли Кейдж. — Отвратителна е — вижте компанията ми. Не мога да се отърва от тези грозни псета. Онези, които остави, жено, те чакат.
— Но без присъда — каза сивоокият.
Едноокият кимна и добави:
— Просто не очаквай някой от тях да е загубил гадните си навици — като Кейдж с неговата вечна горчива жлъч. Това е всичко, което имаш — които имаш, искам да кажа. Това и нищо друго.
Калит не познаваше тези хора, но въпреки това вече ги чувстваше по-близки от всички, които бе познавала.
— Наистина ставам дестраянт — промълви тя в почуда. „И вече не се чувствам толкова… сама.“ — Все още ме е страх от смъртта, мисля, но не толкова, колкото преди. — „А веднъж флиртувах със самоубийството, но това го оставих зад себе си, завинаги. Не съм готова да прегърна края на нещата. Аз съм последната елан. И моят народ ме очаква, без да се интересува дали идвам сега, или след сто години — за тях е все едно.“
„Мъртвите — моите мъртви — ще ме извинят. За толкова дълго, колкото ми е нужно. За толкова дълго, колкото имам.“
— Ще намериш своя Смъртен меч и своя Щит-наковалня, Калит — каза войникът. — Срещу студа, който убива, трябва да отвърнеш с огън. Те ще дойдат при теб в мига, в който ще трябва да престанеш да следваш К’Чаин Че’Малле. Когато ще трябва да ги поведеш. В теб е последната им надежда за оцеляване.
— Но заслужават ли да се съхранят?
— Тази преценка не е за теб.
— Не… не, съжалявам. Те са толкова… чужди…
— Както и ти за тях.
— Разбира се. Съжалявам.
Топлината гаснеше, снегът се усилваше.
Ездачите обърнаха безжизнените си коне.
Тя гледа след тях, докато не се стопиха в завихрената белота.
„Белотата, как изгаря очите, как настоява…“
Отвори очи под ярка, ослепителна слънчева светлина. „Имам такива странни сънища. Но все още виждам лицата им, всяко лице. Виждам варварина с острите му зъби. Виждам навъсения Кейдж, комуто се възхищавам, защото може да се смее на себе си. И тъй наречения Малът, лечител, да — лесно е да се види истината за това. Едноръкия също.“