„И онзи със соколовите очи, моят пророк, да. Дори не научих името му. Подпалвач на мостове — такова странно име за войници и все пак… толкова съвършени бяха там, в празнотата между живота и смъртта.“
„Бранители на Смъртта. Човешки лица вместо загърнатия в сенки череп на Жътваря. О, каква мисъл! Какво облекчение!“
Изтри очите си. Спомените се върнаха на порой. Затаи дъх, вдигна глава и погледът й намери К’Чаин Че’Малле. Саг’Чурок, Риток, Гунт Мач…
— Духовете да ни благословят.
Но не и Кор Туран, Ловеца К’елл. Пространството до Риток виеше със своята пустота, пищеше за неговата липса. К’Чаин Че’Малле беше мъртъв.
Заминал бе на разузнаване, далече на запад. Скрил се беше от погледите им — но всички бяха усетили внезапния взрив на сблъсъка. Ръмженето на Кор Туран бе изпълнило черепите им, гневът и непокорството му… болката му. Разтрепери се от горчивия спомен. „Той умря. Не можахме да видим кой го уби.“
„Нашият крилат Убиец изчезна. Той ли го уби? Прегрешение ли извърши Кор Туран? Бягаше ли Ловецът от всички нас и дали Убиецът го наказа? Не, Кор Туран не избяга. Той се би и загина, като пазеше фланга ни.“
„Сега ни преследват врагове. Знаят, че сме близо. Решени са да ни намерят.“
Потърка лице и от устата й се изтръгна накъсана въздишка. Ехото от ужасната смърт на Ловеца К’елл все още изпълваше ума й и я изтощаваше. „А този ден едва започва.“
К’Чаин Че’Малле стояха срещу нея неподвижни, чакаха. Нямаше да напали огън за готвене тази сутрин. Бяха я носили през по-голямата част от нощта и в изтощението си беше спала като обзето от треска дете в прегръдката на Гунт Мач. Зачуди се защо я бяха оставили на земята, защо не бяха продължили. Можеше да усети боязливото им нетърпение да се махнат — далече: бедствието на провала вече дебнеше това пътуване, беше все по-близо. Колкото и огромни и внушителни да бяха К’Чаин Че’Малле, тя вече виждаше тяхната уязвимост, безсилието им пред тази задача.
„Там някъде има още по-убийствени неща. Убиха Ловец К’елл само за няколко мига.“
Въпреки всичко я изпълни нова увереност — дар от сънищата й. И макар че можеше да не са нищо повече от капризна игра на въображението, те като че ли й дадоха някаква твърдост и тя усети как крехката накърнимост се свлече от душата й като разпукана обвивка на зърно. Калит стана и огледа твърдо тримата К’Чаин Че’Малле.
— Ако ни намерят, ще ни намерят. Не можем да бягаме от… от призраци. Нито можем да се доверим на закрилата на Гу’Рул. Тъй че тръгваме на юг — право като копие. Гунт Мач, дай ми гърба си да го яхна. Ще е дълъг ден — има толкова много, толкова много, което вече трябва да оставим зад себе си. — Погледна Риток. — Братко, смятам да почета Кор Туран — всички трябва да го почетем, — като успеем в това изпитание.
Очите на влечуго на Ловеца К’елл се приковаха в нея, хладни и неподатливи.
Саг’Чурок и Гунт Мач рядко й говореха напоследък, а когато го правеха, гласовете им бяха по-отдалечени, по-недоловими. Не мислеше, че вината е тяхна. „Смалявам се в самата себе си. Светът се стеснява — но как изобщо знам това? Коя част от мен осъзнава собствената си големина?“
„Все едно. Трябва да го направим.“
— Време е.
Саг’Чурок видя как Гунт Мач насили тялото си, за да го пригоди за дестраянта. Упоителните, замайващи миризми кипнаха от нея, разпростряха се като клони по въздушните течения и донесоха до Ловеца К’елл ехото от предсмъртната агония на Кор Туран.
Когато ловецът се превърне в жертва, всеки отклик се свежда до непокорно ръмжене, до няколко примитивни заплашителни пози и тялото вече съществува само за да понесе и издържи всичко, което може, докато обитаващата в него душа търси ако не спасение, то поне някакво осъзнаване. Разбиране. Защото дори ловецът трябва да познае страха. Колкото и силен да е, колкото и превъзхождащ да е, рано или късно го намират сили, които не може да надвие и от които не може да избяга.
Господството е илюзия. Трайността му може да се задържи само до време.
Този урок беше дамга, жигосана в спомените на К’Чаин Че’Малле. Жестокият му вкус вгорчаваше прахта на Пустинните земи. На изток, в огромната равнина, която някога бе познавала велики градове и шепота на стотици хиляди К’Чаин Че’Малле, сега нямаше нищо освен разтопени и натрошени късове, а ветровете не можеха да намерят каквото търсеха и затова се скитаха изгубени завинаги.