Кор Туран беше млад. Никакво друго престъпление не можеше да се припише на Ловеца К’елл. Не беше взимал никакви глупави решения. Не беше паднал жертва на собствената си арогантност или чувство за неуязвимост. Просто се беше оказал на неподходящото място в неподходящия момент. И вече толкова много беше изгубено. И въпреки всичките благородни думи на дестраянта — въпреки нейната внезапна, неочаквана увереност и решимост — Саг’Чурок, както и Риток, и Гунт Мач, знаеше, че диренето се е провалило. Всъщност едва ли щяха да оцелеят до края на деня.
Саг’Чурок извърна погледа си от Гунт Мач, докато тя понасяше преображението си. Вадичките мазнина капеха от нея като кръв.
Гу’Рул беше изчезнал, навярно бе загинал. Всички усилия да докосне мислите му се бяха провалили. Разбира се, Шай’гал можеше да засланя ума си, но нямаше никаква причина да го прави. Да, двама от петимата си бяха отишли. А това дребничко човешко същество все още продължаваше да устоява: мекото му лице стегнато в изражение на непокорство, както бе започнал да разбира Саг’Чурок, слабите му очи впити в размътения хоризонт на юг, сякаш само с волята си можеше да сътвори от голия въздух своите драгоценни Щит-наковалня и Смъртен меч. Беше дръзко. Беше… неочаквано. Въпреки че всички дарове на Матроната бяха изтлели у тази жена, тя беше намерила някаква вътрешна сила.
Напразно. Щяха да умрат, и то скоро. Раздраните им и натрошени тела щяха да лежат разпръснати, изгубени, великите им амбиции щяха да останат несбъднати.
Саг’Чурок вдигна високо глава, отпи въздуха и долови миризмата на врага. Близо. Приближаваше се. Мазнините на заплахата бликнаха между люспите му. Той обходи хоризонта с очи и най-сетне се спря на запад — там, където бе паднал Кор Туран.
Риток беше направил същото и дори главата на Гунт Мач се люшна натам.
Дестраянтът не остана сляпа за внезапното им стъписване.
— Бранители — изръмжа тя. — Изглежда, се нуждаем от помощта ви — не някога в бъдещето, а сега. Какво можете да ни пратите? Кой сред вас може да устои срещу онова, което спътниците ми дори не искат да ми позволят да видя?
Саг’Чурок не разбра думите й. Не разбра към кого се обръща. Лудостта на Матроната ли беше това, или на самата Калит?
Скована от страх, дестраянтът се приближи до Гунт Мач и тя й помогна да се качи на нагънатото седло от люспи между раменете й.
Саг’Чурок се извърна към Риток. „Ловец. Забави ги.“
Риток отвори челюстите си така, че изпращяха, върховете на мечовете му изстъргаха един в друг. Опашката изплющя и гъсти капки мазнина затупаха по земята. Ниско навел глава, той затича на запад.
— Къде отива? — извика Калит. — Върнете го! Саг’Чурок…
Но двамата с Гунт Мач се задвижиха, един до друг, краката им се замяркаха във въздуха, ноктестите стъпала заритаха земята и започнаха да ги тласкат напред, все по-бързо, скоростта се усили и пресеченият терен се замъгли. Бягаха на юг.
Дестраянтът изпищя — маската й на решимост се разби, сменена от суровата истина на разбирането и целия ужас, който го последва. Малките й юмруци заудряха по шията и раменете на Гунт Мач и за миг Калит като че ли бе готова да се хвърли от гърба на Първата дъщеря — но скоростта им бе прекалено голяма и рискуваше да си счупи врата, така че се вкопчи здраво в Гунт Мач.
Пробягали бяха една трета левга, когато яростният съсък на Риток избухна в черепите им — изгарящата киселина на внезапна ожесточена битка. Мечове затрещяха, сблъсъците заотекваха като небесен гръм. Последва внезапно ужасно хрущене и изведнъж кръвта бликна от Ловеца К’елл. Пронизителен вик, олюляване, изгаряща болка и след това — безпомощна мъка, щом краката на Риток поддадоха.
Той рухна на земята. Изпращяха ребра. Остри камъни раздраха по-меката кожа на корема му, щом се хлъзна напред.
Но все още не се беше предал. Смъртта трябваше да почака.
Превъртя се, изви се, острието посече зад него. Удари броня, вряза се в нея и захапа дълбоко в плътта.
Слуз и кръв плиснаха, опариха като огън очите на Риток… внезапен образ, жесток в своята яснота, а после гигантска брадва замахна надолу и изпълни погледа на Ловеца от лявата му страна.
Взрив от бяла светлина.
Смъртта накара двамата бягащи К’Чаин Че’Малле да залитнат. За миг само. С неумолима воля се съвзеха, лъснали от скръб, вмирисани от бойни мазнини.
Дестраянтът плачеше — проливаше своята мазнина, рядка и солена, единственото, което можеше да събере.
Плачът й унизи Саг’Чурок. Бяха ли лъснали люспите му от скръб, когато уби Червената маска? Не. Изпитал бе горчиво разочарование, това — да. Но още по-силна бе хватката на безкомпромисната присъда. Двамата с Гунт Мач бяха видели как човешките същества се избиват помежду си. Пожарът на битката се беше разгорял на всички страни. Ясно беше, че човешкият живот не се цени високо — дори от самите човешки същества. Когато светът гъмжи от сто милиона ортени, какво е загубата на няколко десетки хиляди?