— Качулатия не ни поиска.
— Иначе щеше да ни призове — каза жената с меча до него.
— Нямаше — продължи първият Джагът. — Защото знаеше, че нямаше да се съгласим.
— Качулатия оскърби добрата ни воля — каза жената с меча. Бивните й бяха блеснали от скреж. — На първото оковаване. Прояви благоразумие и се извърна от нас на второто. — Облечен в желязо пръст се изпъна към дестраянта. — Вместо това оскърби теб, дете на Имасс. И те превърна в един от най-опасните си врагове. Не му дължим скръб.
— Нито състрадание — каза воинът с копието.
— Нито съчувствие — добави един от прашкарите.
— Той ще стои сам — изхриптя жената с меча. — Джагът в самота.
Саг’Чурок се извърна и видя на северозапад блеснал метал. Малко оставаше.
Жената с меча продължи:
— Странно приятелство поддържаш, човешко дете. На нищо ценно няма да те научат тези К’Чаин Че’Малле. Тяхното проклятие е да повтарят грешките си отново и отново и така унищожиха себе си и всички останали. Те нямат какво да ти дарят.
— Изглежда — отвърна Калит от Елан, — че ние, човеците, вече сме научили всичко, на което са могли да ни научат, все едно дали изобщо сме го разбрали, или не.
Хрипливият смях на четиринадесетте немрящи Джагът беше смразяващ.
Копиеносецът заговори:
— Бягайте. Вашите преследвачи ще познаят привилегията да срещнат последните войници от единствената армия, която Джагът са имали някога.
— Последните, които ще умрат — добави с ръмжене един.
— И ако видите Качулатия — каза жената с меча, — напомнете му как неговите войници изобщо не се огънаха. Дори в мига на неговата измяна. Изобщо не се огънахме.
Нов смях.
Пребледняла и разтреперана, дестраянтът се върна при Гунт Мач.
— Тръгваме. Оставяме ги да се справят с това.
Саг’Чурок се поколеба. „Твърде малко са, дестраянт. Аз ще остана с тях.“
Четиринадесет чифта студени безжизнени очи се приковаха в Ловеца К’елл и жената с меча проговори:
— Стигаме. Кеп’ра никога не е била голяма заплаха срещу Омтоуз Феллак. Все пак можеш да останеш. Ще се радваме на публика, защото сме арогантен народ. — Наглата усмивка се разшири. — Почти колкото вас, Че’Малле.
— Мисля, че този е… смирен — изтъкна копиеносецът.
Жената сви рамене.
— В залеза на един вид идва смирението, като старица, спомнила си току-що, че все още е девствена. Твърде късно, за да струва нещо. Не съм впечатлена. — Понечи да се изплюе, не успя и изруга.
— Саг’Чурок — каза дестраянтът от гърба на Гунт Мач, — не умирай тук. Разбираш ли ме? Все още ми трябваш. Наблюдавай, ако трябва. Виж каквото има за виждане и се върни при нас.
„Добре, Калит от Елан.“
Ловецът К’елл загледа как любимата му отнася човешкото същество надалече.
Задрънча очукана броня — воините Джагът се развръщаха по билото на хълма, подготвяха се за бой. Смразеният въздух около тях запращя.
Саг’Чурок заговори: „Горди войници, не се страхувайте, че ще ви подминат. Те не подминават нищо, за което вярват, че могат да убият или унищожат.“
— Виждали сме глупостта ви безброй пъти — отвърна му жената с меча. — Онова, пред което ще се изправим, няма да ни свари неподготвени. — Обърна се към приятелите си. — Не е ли Искар Джарак достоен водач?
— Достоен е — отвърна й хор от груби гласове.
— И какво ни каза той, преди да ни прати тук?
А тринайсет джагътски гласа отвърнаха:
— „Представете си, че са Т’лан Имасс.“
Последните оцелели от единствената армия на Джагът, които изобщо не бяха оцелели, се разсмяха отново. И този смях закънтя, за да поздрави Кастата, и кънтя през цялата жестока, зашеметяваща битка, която последва.
Саг’Чурок, който гледаше от сто крачки, усети как се сгъсти мазнината, покрила кожата му в яростните пориви на Омтоуз Феллак, докато древната Крепост на Лед потръпваше под ударите на Кеп’ра, която също изригваше и взривяваше замръзнала плът.
В разгара на убийствения пожар желязо заговори с желязо на най-древния език.
Саг’Чурок гледаше. И слушаше. А след като видя и чу достатъчно, направи каквото му заповяда дестраянтът. Загърби битката. Разбрал изхода и познал още по-дълбоко, още по-остро жилото на унижението.
„Джагът. Макар да споделяхме вашия свят, така и не видяхме във вас свои врагове. Джагът, Т’лан Имасс така и не разбраха — някои раси са просто твърде благородни, за да бъдат съперници. Но може би тъкмо благородството бе това, което толкова дълбоко презираха.“
„Искар Джарак, ти, който си им заповядал… що за същество си ти? И как го разбра? Да можеше само да отговориш само на този мой въпрос. Как разбра какво точно да кажеш на своите войници?“
Саг’Чурок никога нямаше да забрави този смях. Беше се врязал в самата му кожа. Яхаше вихрите на душата му, танцуваше над упоителните миризми на облекчението и почудата му. Такава разбираща насмешка, лукава и мила едновременно, такъв жесток, спиращ дъха звук.