„Чух смеха на мъртвите.“
Знаеше, че ще се носи на гребена на този смях до края на живота си. Знаеше, че той ще го крепи. Ще му дава сила.
„Вече знам, Калит от Елан, какво накара очите ти да грейнат толкова ярко в този ден.“
Зад него земята се тресеше. И песента на смеха се носеше безспир.
Подпухналите дънери на прекършени дървета се издигаха от плитчините на блатото, толкова подути, че Гръб си помисли, че могат да се пръснат всеки момент и да избълват… какво? Представа нямаше, но предвид ужасните същества, които бе видял досега — отдалече, за щастие, — беше възможно да е толкова отвратително, че да терзае сънищата му до сетния му миг. Плесна един комар на коляното си и се сниши още зад храстите.
Рояци насекоми бръмчаха и жужаха монотонно, водата припляскваше лениво по тинестия бряг и се носеше дълбокото, равно дишане на нещо огромно, всяко издишване бе като рязък съсък, който продължаваше вечно.
— Голямо е — прошепна Гръб и облиза потта по горната устна.
Коленичилата до него Синн бе взела една черна пиявица и я беше оставила да впие двете си смукала във върховете на палеца и показалеца й. Сега разпери пръсти и загледа как хлъзгавото същество се изпъва. Но надебеляваше.
— Гущер е — каза тя.
— Дракон.
— Драконите не дишат, не като нас поне. Затова могат да пътуват между световете. Гущер е.
— Изгубихме пътя.
— Никакъв път нямаше, Гръб — отвърна Синн. — Имаше диря и още сме по нея.
— Предпочитах пустинята.
— Времената се менят — каза тя и се усмихна. — Това е шега, между другото.
— Не я разбирам.
Тя сбърчи нос.
— Времето не се променя, Гръб. Само нещата в него.
— Какво означава това?
— Тази диря, разбира се. Все едно вървим по дирята на нечий живот, а е бил дълъг живот. — Махна с другата си ръка. — Всичко това е придало форма на бъркотията в другия край… откъдето започнахме.
— Значи се връщаме във времето?
— Не. Щеше да е грешната посока, нали?
— Махни тая гадина от пръстите си, преди да те е изсмукала съвсем.
Тя протегна ръка към него и той дръпна пиявицата да я отскубне, което не се оказа толкова лесно, колкото му се искаше. Раничките в краищата на пръстите на Синн закървиха. Гръб хвърли пиявицата настрана.
— Мислиш ли, че ще я надуши? — попита Синн.
— Кой? Кое?
— Гущерът. Кръвта ми.
— Богове на бездната!
Очите й блестяха.
— Харесва ли ти това място? Въздухът опиянява, нали? Върнали сме се във века, когато всичко е било сурово. Неуседнало. Но може би не, може би ние сме от суровите времена. Но тук, мисля, човек може да стои десет хиляди години и нищо да не се промени, нищичко. Някога времето е било по-бавно.
— Нали каза…
— Добре, промяната е била по-бавна. Не че някое живо същество би усетило това. Всяко живо същество просто знае каквото знае и това никога не се променя.
По-лесна беше, когато не говореше нищо, реши Гръб, но запази тази мисъл за себе си. Нещо се раздвижваше в блатото и очите на Гръб се разшириха, когато огледа водата. Нивото се беше вдигнало с цяла педя. Каквото и да представляваше, съществото бе изместило огромна маса вода.
— То идва.
— Кои блещукащи очи сме ние? — отрони замислено Синн.
— Синн… трябва да се махаме оттук…
— Ако дори не сме тук — продължи тя, — тогава откъде сме дошли, освен от нещо, което е тук? Не можеш просто да кажеш: „О, дойдохме през един портал“, защото тогава въпросът просто продължава да се натрапва.
Дишането беше спряло.
— То идва!
— Но можеш да развъждаш коне — и виждаш как те се променят. По-дълги крака, дори различна походка. Като превръщането на пустинен вълк в ловно куче — не отнема толкова дълго време, колкото би си помислил. Дали някой е развъждал нас, за да ни направи такива, каквито сме?
— Ако са го правили, трябвало е да налеят малко повече мозък на един от нас! — изсъска Гръб, сграбчи я за ръката и я дръпна.
Тя се разсмя и побягнаха.
Зад тях водата изригна, огромни челюсти изтрещяха във въздуха, изсвистя дъх и земята се разтърси.
Гръб не се обърна — чуваше чудовищния трясък и плющенето на огромния гущер, който се провираше през гъстите храсти и бързо се приближаваше към тях.
А после Синн се отскубна от хватката му.
Петите му заораха в мократа глина. Той се обърна рязко и за миг успя да зърне Синн — с гръб към него, — изправена срещу гущер, голям колкото галера на Кюон; огромните му челюсти бяха настръхнали от остри дълги като мечове зъби. И се разтваряха все по-широко и по-широко.