Изригна огън. Пожар, който заслепи Гръб и го блъсна назад с плътната си стена зной. Той се олюля и тупна по задник. Валеше… валеше… градушка… не, парчета плът, кожа и кости. Той примига, изпъшка и бавно се надигна.
Пред Синн димеше зейнал кратер.
Гръб колебливо пристъпи до нея. Ямата беше над двайсет крачки широка и дълбока цял човешки бой. Мътна вода гъргореше и я запълваше, а във водата се мяташе и гърчеше парче от опашката на гущера. С пресъхнала уста Гръб промълви:
— Хареса ли ти това, Синн?
— Нищо от това не е истинско, Гръб.
— На мен ми се стори съвсем истинско!
Тя изсумтя.
— Просто спомен.
— Чий?
— Може би мой. — Синн сви рамене. — Може би твой. Нещо заровено толкова дълбоко в нас, че дори нямаше да знаем за него, ако не бяхме тук.
— Това е безсмислено.
Синн вдигна дланите си. Едната, от която бе текла кръв, изглеждаше опърлена.
— Кръвта ми гори — прошепна тя.
Заобиколиха блатото под погледите на стадо люспести дълговрати зверове с плоски муцуни. По-големи от бедерини, но със същите тъжни бичи очи. Дребни крилати гущери бдяха на стража по извитите им гърбове и кълвяха кърлежи и въшки.
Отвъд блатото земята се заиздига, обрасла с дървета със змиевидни листа, грапави стволове и перести корони. Никакъв път не се виждаше покрай странната гора, тъй че навлязоха в нея. Във влажния сумрак под горския балдахин пърхаха пъстрокрили пеперуди като прилепи, а меката мокра земя гъмжеше от жаби, които можеха да глътнат мъжки юмрук. Не изглеждаха склонни да се отдръпнат и принуждаваха Гръб да стъпва предпазливо, но Синн ги подритваше с босите си крака и се смееше на мляскащите звуци от ударите.
Склонът се изравни и дърветата станаха по-гъсти, сумракът се уплътни като саван.
— Това беше грешка — измърмори Гръб.
— Кое?
— Всичко. Къщата Азат, порталът — Кенеб сигурно се е поболял от притеснение. Не беше честно просто да напуснем така, без да кажем на никого. Ако знаех, че ще ни отнеме толкова време, докато намерим каквото смяташ, че можем да намерим, сигурно щях да отхвърля цялата идея. — Погледна накриво Синн. — Знаеше го от самото начало, нали?
— По дирята сме. Вече не можем да я изоставим. Освен това ми трябва съюзник. Трябва ми някой, който да ми пази гърба.
— С какво, с този глупав нож за хранене на колана ми ли?
Тя се намръщи.
— Кажи ми истината. Откъде си дошъл?
— Бях намерениче в Кучешката верига. Имперският историк Дюйкър ме спаси. Взе ме край портата на Ейрън и ме даде на Кенеб.
— Наистина ли помниш всичко това?
— Разбира се.
Погледът й се беше изострил.
— Помниш как си вървял в Кучешката верига?
Той кимна.
— Как вървях, как бягах. Бях уплашен, гладен, жаден. Виждах толкова много хора да умират. Помня дори как видях Колтейн веднъж, макар че единственото, което мога вече да видя в главата си, са пера от врани… Поне не видях как умира — добави той.
— От кой град си дошъл?
— Това не мога да си спомня. — Гръб сви рамене. — Всичко преди Кучешката верига… изчезнало е, все едно изобщо не е съществувало.
— Не е.
— Какво?
— Кучешката верига те е създала, Гръб. Тя те е направила от пръст, клечки и камъни, а след това те е запълнила с всичко, което се е случило. Героите, които са се били и загивали, хората, които си обичал и след това си изгубил. Онези, които са умирали от глад и жажда. Онези, чиито сърца са се пръсвали от ужас. Които са се давили, които са гълтали стрела или меч. Които са яхвали копия. Събрала е всичко това и то е станало душата ти.
— Това е нелепо. Имаше много сирачета. Някои от нас издържаха, други не. Това е всичко.
— Бил си на колко, на три години? Четири? Никой не помни много от такава възраст. Няколко сцени може би. Толкова. Но ти помниш Кучешката верига, Гръб, защото си нейна рожба.
— Имах родители. Истински баща, истинска майка!
— Но не можеш да си ги спомниш.
— Защото умряха, преди Веригата да тръгне!
— Откъде знаеш?
— Защото говориш безсмислици!
— Гръб, знам го, защото съм точно като теб.
— Какво? Ти имаш истинско семейство — ти дори имаш брат!
— Който ме гледа и не знае кого или какво вижда. Ще ти кажа кой ме създаде. Един убиец, Калам. Намери ме, докато се криех с банда разбойници, които се правеха на бунтовници. Вряза разни неща в душата ми и след това си отиде. А след това бях създадена за втори път — беше ми добавено. При Ю’Гатан, когато открих огъня и го поех в себе си — той продължава да гори и да гори като мое слънце. А след това беше капитан Фарадан Сорт, защото тя знаеше, че знаех, че са живи — а знаех, защото огънят не угасваше — беше под града, гореше и гореше. Знаех — можех да го усетя. — Замълча задъхана, с подивели очи като на ужилена от стършел котка.