Гръб я зяпаше мълчаливо. Не знаеше дали му се иска да я прегърне, или да я удари.
— Родена си от майка, също като мен.
— Защо тогава сме толкова различни?!
Пеперуди се разлетяха от вика й.
— Не знам — отвърна Гръб тихо. — Може би… може би наистина си намерила нещо в Ю’Гатан. Но нищо такова не се е случвало с мен…
— Град Малаз. Скочи на кораб. Тръгна да намериш нахтите. Защо?
— Не знам!
Тя му обърна гръб и се втурна през дърветата. След малко се скри от поглед.
— Синн? Какво правиш? Къде отиваш?
Сумракът изчезна. На петдесет крачки пред него изригна кипящо кълбо от пламъци. Дървета заизбухваха на пътя му, докато се търкаляше право към Гръб.
Той отвори уста да изкрещи, но не излезе никакъв звук.
Нажежената топка надвисна още по-близо, огромна, настръхнала…
Гръб махна с ръка. Земята изведнъж се надигна на пътя на огъня в грамада от корени, пръст и кал, понесе се нагоре и засъбаря дървета от двете страни. Хиляда разкривени кафяви ръце изпълзяха от кипналата пръст. Гърчещата се стена погълна търкалящото се огнено кълбо, плесна отгоре му както пета на ботуш смачква живота от скочил от огъня непокорен въглен. Отекна гръм. Земята се утаи, ръцете изчезнаха и оставиха след себе си само една бавно улягаща раздрана могила от пръст. Блъвнаха облаци пара и се разнесоха. Тъмнината вече се връщаше.
Синн спокойно излезе от гората и спря точно пред него.
— Все едно, Гръб. Ние с теб сме различни.
Тръгна отново и той се запрепъва след нея.
Никога не спори с момиче.
Беше ден за непознати. Един беше недостижим за него, другия познаваше добре. Таксилиан и Раутос бяха откъртили един панел и зад него се откри объркана гмеж от метални намотки, тръби и кабели. Таксилиан започна да бърка и да рови из машинариите, мърмореше как трябвало да намерят нужните отключващи заклинания, та мозъкът на града да се събуди. Присвит до него, с капчици пот, избили на челото, Раутос редеше предупреждения, но Таксилиан изобщо не го слушаше.
Ласт беше заложил капан за гущерите плъхове, ортените, и тръгна да го провери. Асейн го придружи.
В едно преддверие на върха на рампата Напет и Шеб бяха открили запечатана врата и блъскаха по нея с железни чукове; всеки удар кънтеше като измъчена камбана. Повече вреда сигурно щяха да нанесат на ушите си, но след като нямаха какво да си кажат един на друг, тепърва щяха да го открият.
Брет проучваше самото Гнездо, празното вече изоставено обиталище на Матроната. Не откриваше нищо интересно, но неусетно за нея остатъчни аромати се вливаха в дробовете й и избиваха на малки лъскави капчици по оголената й кожа. Преследваха я смътни сънища за раждане на деца, последователни сцени на мъки и раждане, които се трупаха една след друга в безкраен кошмар. Онова, което бе започнало като вяло раздразнение, бързо набъбваше в необяснима ярост.
Брет беше живяла в Плочите, откакто ги бе сътворила, но дори тя не можеше да намери смисъла, който търсеше в тях. А сега външният свят се просмукваше в нея. И я объркваше.
А освен това го имаше търтея К’Чаин Че’Малле. Пълзеше нагоре, приближаваше се все повече към окаяните човешки същества.
Призракът се рееше сред семейството си, обзет от усилващ се трепет. Хората му се проваляха. По някакъв неизказан, съществен начин единството им се разпадаше. Също както самият той се беше чудил каква е целта им, сега всеки от тях — освен Таксилиан може би — правеше същото. Бяха в криза и той усещаше усилващия се хаос в действията им. Нямаше да са готови за Сулкит. Можеше дори да убият търтея. И тогава всичко щеше да е изгубено.
Спомни си как — веднъж или хиляда пъти? — стои на палубата на кораб насред изпъналата се, гладка като стъкло морска шир, усеща странното напрежение в застиналия въздух и гледа как светлината става някак тайнствена и тръпнеща. Безлики моряци се суетят около него, бели като петна… кървавите изкупителни жертви за Древния бог, чува врясъка на изкараните от трюма кози, вижда блясъка на топнатите в морето ножове и гърчещите се пелени кръв, понесени над вълните… усеща набъбващия около него страх. И в отговор на всичко това чу собствения си смях. Жесток като на демон. И видя прикованите в него ококорени очи, защото другите бяха видели чудовище. Него.
„Аз повиках бурите, нали? Само за да видя жестокостта, да я загърна около себе си като най-топлото наметало. И дори виковете на давещите се смъртни не можеха да прекъснат веселието ми.“