„Мои ли са тези спомени? Що за звяр бях?“
„Вкусът на кръвта беше… сладък. Жертвоприношения? Глупаците просто захранваха силата ми.“
„Спомням си племе, трупове, изстиващи под кожи и одеяла, и петната на злоба по дланите ми. Помня празната дупка, в която се намерих, ямата на моето престъпление. Твърде късно бе да вия в дълбините й, в безжизнения въздух и мъртвилото вътре.“
„Предаден от съпруга. Всички се смеят зад гърба ми. Заради това всички щяха да умрат. Така трябваше да бъде и така стана. И аз избягах оттам, от дома, който унищожих за една нощ. Но от някои дупки не можеш да се измъкнеш. Бягах и бягах, и всяка нощ, щом легнех изтощен, пропадах в онази дупка и се взирах в онази уста от светлина далече горе, и гледах как гасне. Докато помръкне съвсем.“
„Когато виждаш очите ми сега, виждаш само онова мъртвило. Виждаш черните гладки стени. И знаеш, че макар да отвръщам на погледа ти, не виждам нищо, което да ме кара да изпитам… каквото и да било.“
„Все още вървя, сам сред пустата равнина, а зданието, към което се приближавам, се извисява все по-голямо, същество от камък и засъхнала кръв, същество жадно да се пробуди отново.“
„Да ме намери.“
Асейн влезе задъхана и уплашена. Раутос се обърна.
— Асейн? Какво има? Къде е Ласт?
— Демон! Жив! Намери ни!
Вече чуваха звуци по рампата, звуци от кожени подметки и още нещо — тракане на нокти, шумолене на опашка, забърсваща камък. Асейн заотстъпва към отсрещната стена, а Раутос изсъска:
— Таксилиан! Доведи Напет и Шеб! Бързо!
— Какво? — Таксилиан го погледна през рамо. — Какво има?
Ласт се появи, объркан, но иначе невредим. На колана му висяха два мъртви ортена. След миг пред очите им изникна К’Чаин Че’Малле. Мършав, не по-висок от човек, с тънки крайници и опашка, която се мяташе сякаш по своя собствена воля.
Призракът долови страха у Асейн и Раутос. Но у Таксилиан, който бавно се изправи, имаше удивление, любопитство. А след това… възбуда. Той пристъпи напред.
Търтеят оглеждаше залата, сякаш търсеше нещо. Чу ударите отгоре и кривна глава натам. След малко се разнесоха тържествуващите викове на Напет и Шеб — вратата се беше отворила. Но призракът знаеше, че това не е резултат от ударите на чуковете. Сулкит просто я беше отключил. Миг след това се зачуди как го е разбрал.
Брет се появи, зяпна търтея и прошепна:
— „Синьото желязо“! Като… опорна точка. Таксилиан, иди при него — трябва ни.
— Знам — отвърна той и облиза пресъхналите си устни. — Раутос, иди горе при Шеб и Напет — задръж ги там. Не искам да налетят тук с извадени мечове. Накарай ги да разберат…
— Какво да разберат?
— Че си намерихме съюзник.
Очите на Раутос се разшириха, той избърса потта от челото си, заотстъпва заднешком, обърна се и тръгна нагоре по рампата.
Таксилиан заговори на търтея:
— Можеш ли да ме разбереш? Нищо не действа. Трябва да го поправим. Трябва ни помощта ти… не, може би е обратното. Бихме искали да ти помогнем да върнеш всичко това към живот.
Мълчание. К’Чаин Че’Малле като че ли не забелязваше никого, тънките му като пипала пръсти се гърчеха като водорасли. Редиците зъби бляскаха в широкия прорез на устата. След малко търтеят примигна. Веднъж, дваж, три пъти, всеки клепач ясно различим. После тръгна с вдървена походка натам, където беше работил Таксилиан. Вдигна панела и умело го постави на мястото му. Изправи се, обърна се към призрака и очите му се впиха в неговите.
„Можеш да ме видиш.“ Осъзнаването го стъписа. Изведнъж успя да почувства нещо — „Собственото ми тяло!“ — и с него разкъсваща болка в ръцете, болката от насилие. Усети вкуса на собствената си пот, парещата умора в мускулите.
Призракът извика.
„Помогни ми!“
Змийските очи на Сулкит отново примигаха, а след това търтеят бързо прекоси залата и заслиза надолу по рампата, към сводестата коруба — залата, приютила ума на града.
Таксилиан се засмя и викна:
— След него!
И забърза след К’Чаин Че’Малле. Брет го последва.
След като тримата се махнаха, Асейн притича към Ласт и той я взе в прегръдката си.
Раутос се върна с Шеб и Напет.
— Отворихме вратата — извика възбудено Шеб. — Просто се плъзна настрани. Извежда навън, към тераса — богове, колко сме високо!
— Това не е важно — изръмжа Напет. — Видяхме някого, далече в равнината. Май намерихме друг скитник.
— Може би… може би той ще знае — каза Раутос.
— Какво да знае? — сопна се Шеб.
Раутос махна безпомощно с ръка.
Напет се оглеждаше навъсено, стиснал чука.
— Е, къде е проклетият демон?
— Той не иска да ни навреди — каза Ласт.
— Толкова по-зле за него.
— Не го наранявай, Напет.