Напет настъпи към него.
— Виж го ти тъпия селяк — още едно животинче си намери за любимец, а? Тя не струва — Брет изглежда къде-къде по-добре.
— Демонът дори не е въоръжен — каза Ласт.
— Значи е тъп. Защото ако бях на негово място, щях да размахвам най-голямата проклета брадва, до която мога да се докопам. Щях да убия първо теб и тая проклета вещица, дето си я прегърнал. После дебелия безполезен Раутос с тъпите му въпроси.
— Първия, който би убил, ще си ти, Напет — засмя се Шеб.
— Защото съм най-опасният тука, да. Но аз ще го изпреваря и ще му смажа черепа.
— Не най-опасният — поправи го Шеб. — Просто най-тъпият. Ще те убие от съжаление.
— Да идем да приготвим храната — каза Ласт на Асейн, все още я прегръщаше с едната си мускулеста ръка. — Съжалявам, Напет, няма да стигне и за теб.
— Опитай се да ме спреш и…
Ласт се завъртя рязко. Юмрукът му удари Напет в лицето и му разби носа. Той залитна назад, плувнал в кръв. Няколко зъба изтропаха на пода. Чукът падна от ръцете му. След малко и той падна, сви се на кълбо и стисна лицето си с ръце.
Другите зяпнаха Ласт.
Накрая Шеб се изсмя, но смехът беше плах.
— Хайде — каза Ласт на Асейн.
Двамата излязоха.
— Връщам се на терасата — каза след малко Шеб.
Раутос отиде до пътната си торба и извади парцали и плоска бутилка. После клекна до Напет и изпъшка.
— Дай да видим какво можем да направим, Напет.
„Измяната можеше да лежи мъртва — студена купчина пепел, лумнала само за миг. Какво ме тласна към такова убийство? Те бяха близки. Приятели. Обичани от мен. Как можах да им направя това? Съпругата ми, тя искаше да ме нарани — защо? Какво бях направил? Сестрата на Горим? Та онова беше нищо. Глупост. Изобщо не си струваше всички онези крясъци, трябваше да го е разбрала.“
„Нарани ме, но никога няма да забравя погледа в очите й — лицето й, — когато отнех живота й. И никога няма да разбера защо изглеждаше все едно, че тя е предадената. Не аз. Сестрата на Горим… онова нямаше нищо общо с нея. Не го направих, за да я нараня. Просто се случи. Но това, което направи тя, то беше като нож в сърцето ми.“
„Не знаеше, че не съм от мъжете, които ще оставят така нещата. Имам своята гордост. И затова всички трябваше да умрат, всички те, които знаеха и се смееха зад гърба ми. Трябваше да дам урок, но тогава, след като всичко беше свършило, не беше останал никой, който да се вслуша в него. Само аз, което не подейства, защото се превърна в друг вид урок. Нали?“
„Драконът чака в равнината. Дори не примигва. Направи го веднъж и всичко изчезна. Всичко и всеки. Повече никога няма да го направи.“
„Примигнеш ли, изгубваш онзи миг завинаги. Дори не можеш да си сигурен колко дълго е продължило това примигване. Миг, хиляда години. Не можеш дори да си сигурен дали това, което виждаш сега, е същото като онова, което си виждал преди. Не можеш. Мислиш си, че е. Казваш си го, самоубеждаваш се в това. Просто продължение на всичко, което си знаел преди. Това, което виждаш, все още съществува. Това си казваш. Това е играта на самоубеждаване, която играе умът ти. За да не полудееш.“
„Но помисли за онова единствено примигване, когато всичко, което си мислил, че е истинско, всичко, което си знаел, изведнъж се променя. От едната страна на примигването до другата страна. Идва с лоша новина. Идва с опустошаващи душата ужас и скръб. Колко дълго бе онова примигване?“
„Богове на бездната, беше цяла шибана вечност.“
14.