— Боен водач?
— Щяха ли болкандо да са доволни, ако ние се бяхме отнесли с тях така, както те се отнесоха с нас? Не. Разбира се, че не. Тогава как оправдават това насилие?
— Мислели са, че ще им се размине.
— Виждаш ли недостатъка в това мислене, воин?
— Не е трудно, Боен водач.
— Забелязал ли си, че тези, които се мислят за толкова умни, са най-глупавите от всички? — Надигна се в седлото и се изпърдя. — Богове на бездната, подправките, дето използват по тия земи, вдигат тайфуни в червата ми.
Съгледвачката от север пристигна първа, потна и прашна.
— Боен водач!
Гал откачи меха си и й го метна.
— Колко и колко далече?
Тя отпи няколко глътки, след това докладва отсечено:
— Около две хиляди, половината леки, лека броня и лошо снаряжение. На две левги, в колона по много тесен път.
— Обоз?
Тя се усмихна.
— Не в средата и не по фланговете. Ариергардът е около триста, смесена пехота — с най-големите мехури на краката на света.
— Видяха ли ви?
— Не, Боен водач, не мисля. Конните им съгледвачи се държат плътно до колоната, по равната земеделска земя от двете страни. Знаят, че сме наблизо, и не искат да ги ужилим.
— Добре. Смени коня и се приготви да заведеш при тях Ведит и крилото му.
Тъмните й очи пробягаха към Ведит с нескрито одобрение.
— Нещо не е наред ли? — попита Гал.
— Не, Боен водач.
— Но той е млад, нали?
Тя сви рамене.
— Свободна си — каза Гал.
Тя му метна меха обратно и се отдалечи.
Гал и Ведит зачакаха ездачите от юг.
Ведит разкърши гръб и рече:
— Боен водач, кой ще поведе силата срещу южната челюст на капана?
— Шелемаса.
Видя как веждите на младия воин се вдигнаха учудено и добави:
— Давам й шанс да си поправи репутацията. Или оспорваш щедростта ми?
— Не бих и помислил…
— А трябва, Ведит. Точно на това ни научиха малазанците, ако са ни научили на нещо. Ковашки чук в ръката или меч — всичко е работа и всеки от нас е вътре в нея. Страната с най-много хора, които използват мозъците си, е страната, която печели.
— Освен ако не бъдат предадени.
Гал направи гримаса.
— Дори тогава, Ведит, враните…
— … дават отговор — довърши Ведит и и двамата мъже направиха жеста на черното крило в мълчалива почит към името на Колтейн, делата му и решимостта му да се опълчи на най-лошото, на което бяха способни хората.
След малко Гал извърна коня си срещу приближаващия се от юг съгледвач и двамата воини зад него, които яздеха лудешки, за да го догонят.
— Кълна се в говното на Глупавото псе, виж ги ония двамата.
— Приключи ли с мен, Боен водач?
— Да. Иди събери хората си. — И отново се надигна, за да се изпърди. — Богове на бездната!
Още ужилена от тирадата на Бойния водач, Шелемаса препускаше начело на крилото си. Сержантите викаха на воините да спазват строя, защото теренът ставаше все по-насечен. Дълбоки дерета прорязваха каменните хълмове, а много от самите хълмове бяха изтърбушени — болкандо бяха добивали изкопаеми тук, но какви — Шелемаса нямаше представа. Заобикаляха ями със стръмни стени, наполовина запълнени с блатясала вода, прошарена с разцъфтели водорасли и с тесни ивици тръстика по ръбовете. Геранила с ведра стърчаха изгърбени над обрасли с бурени изкопи, гредите им бяха посивели, клюмнали и увити с лози. Колибри прехвърчаха над пищните морави цветове, пъстри шестокрили насекоми кръжаха и се въртяха навсякъде.
Шелемаса мразеше тази страна. Жестоките цветове я караха да си мисли за отрови — в края на краищата в хундрилския Одан тъкмо най-яркоцветните змии и гущери бяха най-смъртоносните. Само преди ден беше видяла лъскавочерен паяк с пурпурни очи, голям колкото проклетото й стъпало. Ядеше див заек. Некех пък се беше събудила с напълно обелена кожа на единия крак — от бедрото до глезена. Огромни кехлибарени мравки — нищо не беше усетила, а сега бълнуваше в треска в обоза с плячката. Шелемаса беше чула и как някой помирисал цвете и след това носът му изгнил. Да, трябваше да приключат с това, напълно. Вървенето в поход с Ловците на кости го биваше, но все пак адюнктата не беше Колтейн, нали? И Бълт не беше, нито Дюйкър дори.
Шелемаса беше чула за загубите на морската пехота при нахлуването. Като пустинна котка, хвърлена в яма с прегладнели вълци, стига разказът да беше точен. Нищо чудно, че бяха клечали толкова дълго в столицата. Адюнктата имаше късмета на Касапина, факт, и Шелемаса не искаше да има нищо общо с това.
Вече излизаха от откритите мини и на юг земята се изравни в земеделски ниви, накъсана от горички бамбук, оградени с пълни с вода канали и издигнати пътеки. Зад всичко това минаваше друг низ накъсани хълмове, с плоски била, на които се издигаха укрепени редути. Между укрепленията бе армията на Болкандо, но в явен безпорядък. Бяха очаквали да са една от челюстите на капана, да се включат във вече започналата битка на хундрилите с главната им сила. Планирали бяха да се врежат в оголен фланг.