Все пак виждаше, че ще е трудно да бъдат изтикани от хълмовете, особено тая с анфилада укрепления. Още по-лошото бе, че я превъзхождаха числено поне две към едно.
Шелемаса забави коня, дръпна юздите в края на една бамбукова плантация и изчака офицерите да се съберат около нея.
Джараб — беше запенил коня си от препускане след нея — дойде първи.
— Командире, няма да можем да ги изритаме оттам, нали?
Проклето надуто вестоносче.
— Кога за последен път си яздил в битка?
Видя го как трепна.
— Ако беше мой син — каза тя, — отдавна щеше да си измъкнат от колибите на жените. Не ме интересува какво носиш под тази броня, но това, че Гал те гледа с нежно око, Джараб, не ти е от полза. На война сме, превзето глезено маймунче такова. — Обърна се към шестимата приближили се капитани на подкрилата и подвикна на единия, ветеран, чийто бронзов шлем представляваше стилизирана глава на врана: — Ханаб, кажи ми какво виждаш.
— Стара граница виждам — отвърна мъжът. — Но укрепленията са порутени, освен на ония могили там. Докато армията стои там, са заврени като ашик под черга. Трябва само да ги задържим на място.
Шелемаса извърна очи към друг капитан, висок изгърбен мъж с хитро като на лисица лице.
— А как го правим, Кастра?
Мъжът бавно примига.
— Плашим ги толкова лошо, че да ги оплескат с кафяво тия редути.
— Изкарайте конните стрелци отпред — заповяда Шелемаса. — На склоновете. Засипваме тия глупаци със стрели. Тормозим ги цял ден и трупаме ранени — докато фортовете им не станат на лазарети. Падне ли нощта, правим рейд по обоза им и може би няколко отряда да подпалят фортовете, виждам, че покривите вътре са сламени. — Огледа бавно офицерите си. — Доволни ли са всички тук само да ги затиснем на място?
Джараб се покашля.
— Бойният водач иска заплахата да бъде забавена достатъчно, за да престане да е заплаха, командире.
— Половината от тях са леки — каза Ханаб. — Хвърлянето им срещу лека конница ще е самоубийство. И все пак — добави той с презрителна усмивка — вижте как са подредени — пет реда в дълбочина пред скъпоценната им тежка пехота.
— За да поемат стрелите ни, да — каза Шелемаса.
— Тежките не искат да си цапат хубавата броня — изсумтя Кастра.
— Пускаме достатъчно кръв на леките и ще се пръснат — предсказа Ханаб. — После можем да жилим и хапем тежките колкото искаме.
Шелемаса се извърна и изгледа Джараб.
— Ти стоиш до мен. Когато се върнем при Бойния водач, ще носиш главата на командира на Болкандо на копието си.
Джараб се усмихна вяло.
— Вижте там долу. — Ханаб посочи.
От изкопа на издигнатата пътека бе изпълзяла слузеста стоножка на жълти и черни ивици, широка цяла педя и дълга колкото меч. Пред очите им се загърчи към другия край на пътеката и изчезна в бамбуковата горичка.
Шелемаса плю на земята и измърмори:
— Гуглата да я вземе тая дупка и говната в нея. — И след миг добави: — След като ние се махнем оттук де.
Хиляда войници имаше зад гърба му и Ведит не искаше да изгуби нито един. Спомените за нападението на гарнизона още го глождеха. Триумфална победа, да, но сега с него бяха останали едва шепа бойни другари, с които я беше споделил. Помнеше всеки настръхнал миг от битката и дори сега, срещнеше ли очите на някои от онези воини, виждаше в тях съвършеното отражение на собственото си смътно неверие, собственото си чувство за вина.
Само враните избираха кой да живее и кой да падне. Молитвите не означаваха нищо, дела и клетви, чест и достойнство, нищо не тежеше повече от прашинка на везните на съдбата. Съмняваше се дори в куража. Бяха паднали приятели: в един момент в живота му, в следващия ги няма, сведени до онова, което могат да сътворят спомените, до всички случайни мигове, не означавали досега почти нищо.
Ведит не знаеше как да си обясни това. Но знаеше едно. Животът на воина е самотен и самотата става само по-лоша, щом човек осъзнае, че е най-добре да се въздържа и никога да не се сближава много с другар в боя. Да, все още бе готов да даде живота си, за да спаси когото и да било от тях, все едно дали го познава, или не, но също така бе готов и да продължи напред, ако някой падне.
Хиляда воини зад него. Щеше да ги прати в битка и някои щяха да умрат, и Ведит мразеше това знание, негодуваше срещу него, но знаеше в същото време, че няма да се поколебае. От всички воини командирът е най-самотният и той усещаше как се сгъстява тази самота около него, твърда като броня, хладна като желязо.